— Великолепно е уловила… грацията му, изяществото на всяко перце, но и не прикрива хищната му същност…
— Точно такава беше идеята й… — Погледна го.
Той се обърна към хола.
— Колко е приятно. Добре си го обзавела. Цветовете са разкошни…
— Има неща, които още не са пристигнали. — Тръгна подир него заедно с Фелис.
Застана пред картината на Цвик.
— И тази не е лоша. Усеща се влиянието на Хопър. И той ли ти е приятел?
— Не. Купих я от изложбата на площад Вашингтон.
Обиколи хола.
— Много е уютно. — Загледа се в дивана. — Как се казва този цвят?
Тя поклати глава.
— Кайсиев.
— Кайсиев. Забележително…
— И диванът беше забележителен, преди Фелис да се заеме с него. Като се научи да си остри ноктите на възглавничката, ще го претапицирам. Имам чувството, че в момента, в който вляза в асансьора, тя идва тук и започва да го дере.
— Май не си далеч от истината. — Усмихна се, клекна и почеса главата на Фелис, а тя се отърка о крачола му. — Котките имат особен характер… — Огледа се и се изправи. — Господи, каква разлика между тринайсетия и двайсетия етаж. — Отиде до прозореца и погледна през дясното крило. — Фантастично. Аз виждам единствено покрива на „Уелс“ и гърба на онази сграда.
— Внимавай. — Приближи се към него. — Плъзгат се много лесно. Дмитри смаза релсите днес сутринта.
— Онова там Куинс ли е или Бруклин?
— Куинс — отговори тя, загледана през лявото крило.
— Невероятна гледка. — Подсвирна и докосна опашката на Фелис, която минаваше по перваза.
Стояха и се взираха в блестящите небостъргачи, в сините и златистите гирлянди на мостовете, отразени във водата, в далечните морета от светлинки. По тъмното небе трепкаха звезди, някои от тях се движеха и пулсираха в червено и бяло.
— Онова там е летището.
— За какво искаше да говорим?
Той се обърна с лице към нея, пое дъх и я погледна с тревожни сини очи.
— Мъчи ме съвестта. Онзи ден, в перачницата, ти ме попита дали знам кой е собственик на сградата и аз ти отговорих отрицателно. Предполагам, че продължаваш да се чудиш, нали ми каза, че не можеш да разбереш защо апартаментите се дават под наем при толкова вложени средства. И понеже ми се струва — усмихна се, — че си човек, който не оставя въпросите без отговор… — Сви рамене. — Пък и не искам да живея с мисълта, че се отвличаш от работата си заради мен…
— Да не би да знаеш кой е собственикът? — Той кимна. — И кой е?
Докосна с пръст яркожълтия пуловер на гърдите си и леко го почука.
— Аз. Аз съм собственикът. — Тя се втрещи. — Почти израснах в този квартал. Родителите ми, освен къщите в Питсбърг и в Палм Бийч, имаха апартамент на Парк Авеню… — Въздъхна и се засмя. — Като станах на двайсет и една, наследих цял куп нари. Най-щастлив бях, когато живеехме тук, и затова се настаних в „Уелс“, докато изведнъж не ме осени тази идея. Беше преди пет години. Извинявай, Кей, имаш ли нещо против да затворя прозореца? Тук е доста хладно.
— Не, разбира се. И седни, за Бога!
Затвори прозореца. Тя седна в края на дивана с подгънат по себе си крак. Той се настани на един стол отстрани, кръстоса крака и заглади панталона на коляното си. Фелис се сви на възглавницата до радиатора под прозореца. Не сваляше очи от тях.
— Та както вече ти казах — наклони се към нея, опрял лакът на ръчката на стола, ръцете му бяха скръстени, — живеех в „Уелс“. Гледах от прозореца на шестия етаж как разрушават двете стари каменни къщи, които стояха на това място, как копаят основите и изливат бетона… И внезапно ми хрумна, че ще бъде много разумно да купя сграда с апартаменти и да живея в нея, толкова повече, че като бях малък, много ми харесваше да живея на номер единайсет осемдесет и пет. Сигурно знаеш къщата — голяма с вътрешен двор. — Тя кимна. — Пък и недвижимото имущество е изгодна инвестиция, нали така? И Доналд Тръмп е започнал по този начин. — Засмя се. — И тъй, накарах адвокатите си да я купят. Реших да я пусна под наем, защото, ако апартаментите се изкупеха и някой от собствениците се окажеше неприятен или шумен човек, щях да съм абсолютно безпомощен. А сега имам възможност да маневрирам. Не допускам да се разчуе, че аз съм собственикът. Ако щеш, вярвай, но дори Макевой и Кортез не знаят, защото не желая да ме безпокоят за щяло и нещяло и да идват непрекъснато да се оплакват от какво ли не, а в същото време персоналът да се надпреварва да ми лиже задника, извинявай за израза.