— Стори ми се толкова невероятно — да говори в асансьора за едиповия комплекс и тъкмо ти от всички хора да го чуеш…
Усмихна се и задиша спокойно.
— Въпреки това беше точно така. — Засмя се с глас. — Едно от поразителните житейски съвпадения.
Залюля го в ръцете си, мушна нос в рамото му и се изкиска.
— Извинявай, скъпи. Повярвай ми, нямам друг повод! О, боже! Това ще ми е за урок. Бях толкова сигурна…
Той се усмихна и също я залюля. Целунаха се. Фелис скочи на пода. Въздъхна над рамото й.
— Господи, в началото просто не можах да схвана за какво говориш.
На другия ден се разходиха с корабче около Манхатън.
Тя го подстрига вкъщи.
Връчи й пакетче от „Тифани“, увито в хартия с цвета на очите му. Вътре имаше тежък златен медальон, оформен като сърце, окачено на плътна златна верижка.
Подари му три килограма шарени желирани бонбони.
Обади се Сам.
— Как си?
— Добре съм. А ти?
— И аз. Ходих за малко до Аризона. Брат ми почина.
— О, много съжалявам…
— Е, да, какво да се прави… Потресен съм за твоя приятел Шиър. Започвам сериозно да се опасявам, че над това място тегне някаква прокоба.
— Едва ли.
— Слушай, докато бях там, обмислих сериозно твоето предложение. За мемоарите. Реших да опитам. Ще ги направя едновременно сериозни и хумористични. Защо да се стеснявам?
— Сам, това е чудесно. Много се радвам. Убедена съм, че ще успееш.
— Благодаря, надявам се. Написах… предполагам, че би го нарекла първата глава. Искаш ли да я прегледаш?
Тя пое дъх.
— Не смятам, че съм най-подходящият човек. Почти не съм се занимавала с документална проза. Все пак изпрати ми я, остави я долу в пощата. Ще я дам на редактор, комуто материалът ще допадне и който ще ти даде обективна преценка.
— Добре… Благодаря. Ще бъде чудесно, много съм ти задължен. Машинописът ми е кошмарен.
— Ако може да се разчете и има широки междуредия, няма страшно.
Пит се качи при нея доста късно — беше зациклил на програмата, която пишеше, и тя му разказа всичко.
— Интересно. — Той седна на ръба на леглото, след като тя легна отново. — Може би най-сетне ще разбера истината за него и Теа Маршъл.
Наблюдаваше как си развързва маратонката и размахва връзката й пред носа на Фелис.
— Имам чувството, че отношенията им са се прехвърляли от една крайност в друга. Любов — омраза и обратно. Много е възможно да напише неприятни неща по неин адрес.
Сви рамене и я погледна.
— Затова ли даваш ръкописа на друг човек?
— Не. Знаеш, че не се занимавам с документална проза.
Събу маратонката.
— Идеята за книгата е твоя. Редно беше ти да работиш над нея.
Събра материала, който четеше в папката.
— Прав си. — Поклати глава. — Бих искала да го редактирам, ако бях сигурна, че е поне приличен. Но сега ще ми бъде неудобно да работя с него. Знам много неща, които той не знае — за теб и за фондацията например. Отношенията автор — редактор трябва да бъдат съвсем открити и честни, особено при начинаещ писател, който обикновено се води за ръчичка глава по глава. Ще ми бъде трудно, ако непрекъснато внимавам да не изтърва нещо излишно. — Затвори папката. — И няма защо да крия — ще имам проблеми, ако навлезе в истории, които биха те наскърбили. — Остави папката върху купчината ръкописи под нощното шкафче.
Седеше на ръба на леглото и я гледаше замислено. Тя се усмихна и го погали по бузата.
— Не е толкова важно, скъпи. Честна дума. Ако ти не го беше довел тук, никога нямаше да го срещна. — Той кимна. — Тъй че спри да се цупиш и се съблечи.
Пит се засмя и се наведе да събуе другата маратонка.
На другия ден Сам беше оставил в пощата плик с десетина прегънати страници. Лошо напечатани, но добре написани — Ню Йорк в началото на трийсетте години. Осемгодишният Сам и дванайсетгодишният Ейб Йелън, не Йейл, обладани от духа на Бронкс, с помощта на актьора чичо Морис се качват за първи път на сцената в пиесата „В очакване на Лефти“, поставена от „Груп Тиътър“.
Малко в стила на Доктороу…
Даде го на Стюарт.
Никога не беше очаквал, че можеше да се влюби в нея.
Каква поразителна липса на далновидност — знаеше колко беше сърдечна, умна, честна, духовита, сексапилна и почти двойница на Теа Маршъл. Знаеше всичко това почти от деня на нанасянето й, не тъй добре както сега, разбира се, и все пак мисълта, че може да се влюби в нея, изобщо не му мина през ума.