Най-сетне успя да откъсне поглед от него и се втренчи в чашата си. Взе я. Ръката й трепереше. Пийна малко и ледът изтрака.
Той я наблюдаваше. Посегна и остави дистанционното.
Тя преглътна и я сложи обратно. Погледнато отново.
— Всички ли наблюдаваш? — Той кимна. — Следваш пътеводната светлина в очакване на бъдещето?
Пит се изчерви и кимна.
— Бива си те. На мен ми трябваха няколко години да се сетя. Разбира се, това беше в началото, сега е нещо много повече.
— Не разбирам. — Погледна тъмния телевизионен екран. — Как го правиш?
— Ела, ще ти покажа. — Стана. — Всичко е оттатък. — Наведе се, взе чашата и отпи.
— Къде оттатък?
Сложи чашата на масата и изтри устни с опакото на ръката си.
— Заел съм и тринайсет Б. Джонсънови са поредната лъжа. — Тръгна към вратата, спря и зачака.
Гледаше го.
Изправи се, като се опря на облегалката на дивана.
Последва го вън от апартамента.
През вестибюла.
Той отключи вратата на тринайсет Б и я пусна пред себе си.
— Ако смяташ, че холът е бил разхвърлян, трябваше да надникнеш тук.
В кухнята нямаше нищо особено, доколкото можа да забележи на светлината от вестибюла и зеленикавия отблясък откъм барчето.
Антрето беше бледозелено. Лампа със зелен абажур висеше в хола пред наредени от стена до стена и от тавана до пода сиво-зелени екрани, прилични на чудовищно морско влечуго, легнало върху набрано парче кожа.
Освен извитата, многоредна стена, в центъра стояха два огромни монитора. Екраните, в които Кей се отразяваше като зелен отблясък, бяха над сто. Светлината стана по-ярка. Той въртеше усилвателя до вратата зад нея.
На заобления пулт имаше дълги редици бутони и превключватели.
Срещу пулта се мъдреше черно въртящо се кресло с висока облегалка.
Спря на няколко метра. Разгледа екраните, маркирани с бледи цифри и букви — 4А, 5А, 6А, срещу тях — 6Б, 7Б, 8Б…
Пит отиде до левия край на пулта, опря ръка и я загледа.
— По три във всеки апартамент, с изключение на този. Свързани са и с камерите във фоайето, в асансьора и тъй нататък. Общо сто и трийсет. Мога да прехвърлям образа върху всеки от големите монитори. Изкривяването се коригира по електронен път. Остатъчните дефекти са незабележими и окото лесно привиква.
— По три ли? — Изви глава към него.
— Казах ти, че са във всички полилеи. Знам, че е трудно за възприемане — реагира той на недоумяващия й поглед. — Бях на десет или единайсет години, когато ми хрумна всичко това. Просто си фантазирах. По-късно, когато строежът започна да расте пред очите ми, разбрах, че мога да го реализирам и, естествено, баните представляваха особен интерес. — Усмихна се. — И през ум не ми мина да не ги свързвам. Ако знаеш какви интересни разговори се водят там, да не говорим за другото.
— Трябва да разбереш — тя успя да поеме дъх, — че това е най… най-чудовищното, най-отвратителното нахлуване в личния живот на хората, което светът познава! Не става дума само за мен — сключи ръце около раменете си и се наведе към него, — въпреки че… Велики боже, да говориш на една жена колко я обичаш и през цялото време да… дори не мога…
— Наистина много те обичам. — Тръгна към нея.
— Ами другите? Как можеш да се отнасяш така към живи хора? Отблъскващо е! — Погледна екраните. — Божичко…
— Но те не знаят.
— Няма значение!
— Има. Причинявах ли ти болка, докато те наблюдавах?
— Не, но сега ми причиняваш.
— Защото знаеш! Слушай — сложи ръце на раменете й, — да не спорим сега. Очаквах, че ще приемеш нещата по този начин и затова спирам. Ако трябва да избирам между теб и зяпачеството, предпочитам теб. Край. Спирам. Вече няма.
— Нямаш и друг изход. Сигурно си нарушил минимум десет закона. Ако другите наематели научат, ще те съдят до последния долар, който притежаваш, колкото и да си богат.