Докато насочваше количката към по-късата от двете опашки пред касите, до нея се появи мъжът в бетховенова тениска, с кошница в ръка. Беше видимо прехвърлил шейсетте. Косата му приличаше на рошава сива грива. И Бетховен беше посивял от пране на фона на червеникавата фланелка. В кошницата се мъдреха един сапун и няколко консерви сардина.
— Здравейте — кимна й пипкавият купувач. Може пък да беше ходил и някъде другаде.
— Здравейте. Минете пред мен.
— Благодаря — отвърна той и я заобиколи, когато тя издърпа количката си, за да му направи път. Обърна се и я погледна. Беше малко по-нисък от нея. Обградените му с тъмни сенки очи светнаха. — Не се ли нанесохте днес? — Гласът му бе малко дрезгав.
Тя кимна.
— Казвам се Сам Йейл. Добре дошли на тринайсет нула нула. Отвратително число, дори годината е била кошмарна.
— Кей Норис — представи се с усмивка тя и се помъчи да се сети къде е чувала или срещала това име.
— Онзи ден донесохте една картина — продължи той, като се опря на щанда. — Да не е Хопър?
— Де да беше — отговори тя и бутна количката зад него. — Рисувал я е художник на име Цвик, голям почитател на Хопър.
— От прозореца на третия етаж ми се видя хубава. Живея в три Б.
— Художник ли сте?
— Де да бях — промърмори тон и се обърна. Пресегна се и остави кошницата на щанда пред касиерката.
Кей намести количката до щанда и започна да я разтоварва, докато Сам Йейл (къде ли беше срещала това име?) плащаше сапуна и сардините.
Той стоеше до изхода с плика „Обичам Ню Йорк“ и наблюдаваше как касиерката пресмята покупките й, връща рестото и поставя всичко в два плика.
Когато излязоха, уличните лампи светеха под виолетовото небе. Движението беше задръстено от коли, отчаяно свирещи клаксони. Тротоарът гъмжеше от народ.
— Предполагам, че жена, която наема фирмата „Превоз — жени“ да й пренася багажа, предпочита да носи сама торбите си. Или греша?
— В момента не грешите — усмихна се тя.
— И аз нямам нищо против…
На път към ъгъла тя се загледа в тесния, рязко контрастиращ с околните къщи небостъргач на номер тринайсет нула нула. Виолетовото небе се отразяваше в двата реда прозорци на тясната фасада. Намери своя на предпоследния етаж.
— Какъв огромен трън в очите — изхриптя Сам Йейл.
— Съседите трябва да са били очаровани.
— Бориха се години срещу строежа.
Изгледа го в профил. Носът му бе сплескан от старо счупване, а по четинестата буза пъстрееха светли белези. Зачакаха на светофара.
— Името ви ми се струва познато.
— Велики боже — възкликна той, загледан в светофара. — Трябва да имате невероятна памет. Бях режисьор в телевизията през „Златния век“. Когато беше черно-бяла и се излъчваше на живо от Ню Йорк. — Погледна я. — Сигурно сте гледали от кошарката си.
— До шестнайсетгодишна въобще не ми разрешаваха да гледам. Родителите ми преподаваха английска литература.
— Не сте загубили много. „Кукла“, „Фран“ и „Оли“. Всичко останало е прехвалено. Което не значи, че не е по-добро от днешните буламачи.
Светофарът се смени. Тръгнаха да пресичат.
— Сетих се — засмя се тя. — Поставили сте една пиеса с Теа Маршъл. — Той спря и се втренчи в нея. Спря и тя. — Гледах я миналата година на запис в Музея на радиото и телевизията. Бяха ми казвали, че приличам на нея. — Около тях бързаха хора. — Все пак не е нужно да ставаме жертва на автомобилна катастрофа.
Стигнаха тротоара.
— Приликата е голяма. Дори в гласа.
— Аз не мога да я открия. Е, може би малко… — Застана на улицата. — Затова ли ме проследихте?
Той кимна, ветрецът си играеше с посивялата му грива и я рошеше във всички посоки.
— Не се тревожете, няма да ви досаждам. Просто исках да ви видя отблизо. Теа не беше великата ми любов или нещо подобно. Просто по стечение на обстоятелствата често съм работил с нея.
Наближиха козирката.
— От какво е умряла?
— Паднала е по стълбите и си е счупила врата.
Тя въздъхна и поклати глава. Високият, слаб и очилат портиер на средна възраст бързаше към тях.
— Здравей, Уолт — рече Сам Йейл.
Уолт пое пликовете й, докато му се представяше.
— Трябва да отскоча до „Фелдман“ — поясни Сам Йейл. — А коя пиеса гледахте?
— Действието се развиваше в някаква вила на плажа. Играеше и Пол Нюман, около двайсет и две годишен.