Остави я на пода до себе си, улови сивата метална дръжка, която надничаше от отвора, и изтегли широко и плитко чекмедже от сив метал. Вътре видя пари — пет пачки с книжен бандерол — три със сто и две с петстотиндоларови банкноти. Имаше и кафява кожена чантичка колкото кутия за пури и пликове с касети.
Най-отгоре лежаха три черни калъфа.
Взе единия — на етикета на гърба му пишеше К.
Следващата касета с надпис К2 бяха гледали предната вечер. Отмести я. На долната пишеше Р. Роки?
На долния ред лежаха четири касети — Н, Н2, Н3 и Б.
Което я озадачи, докато се сети, че Уилям Г. Уебър, двайсет и седем годишен, беше Били Уебър.
Стоеше клекнала и гледаше касетите в ръцете си.
Боеше се, че в крайна сметка страда от параноя.
Трябваше да си определи повече от двайсет минути за път. Беше петък и наближаваше Коледа, минаваха едва по Седемдесет и втора улица, а часовникът вече показваше два без пет.
Слава Богу, поне таксито беше от старите модели — просторно, а на свалената допълнителна седалка можеше да си сложи краката. Радиото се чуваше добре. Е, и да закъснееше, щяха да го почакат…
Отиваше в галерията „Пейс“ да избере между две картини на Хопър. След това щеше да се отбие в „Тифани“.
Усмихна се, краката му бяха вдигнати, ръцете скръстени.
Приятно беше да си я представя как гледа сама. Едната му любов се забавлява с другата…
Можеше ли някога да си представи, че ще намери жена, с която да я сподели, на която да я повери за известно време? Толкова съвършена и любеща жена. Колко прав се оказа, като пое риска да й покаже всичко. Въздъхна. Имаше ли по-голям щастливец от него?
А само преди няколко вечери трепереше на ръба на пропастта благодарение на оня мръсник Сам. Какво преживя само, когато изневиделица го заразпитва за Наоми. Ужас!
Слава Богу, успя да я убеди, че не крие нищо. Снощи го потвърди, беше толкова открита и съпреживяваща — поиска да види записа на тяхната любов и как хубаво откликваше на всяка сцена…
Две неща направи за първи път — видя себе си и него, а сега гледаше сама…
Свали крака от седалката.
Наклони се напред, сърцето му се вледени.
Извърна се и погледна навън. Срещна погледа на един доберман, който се возеше в лъскава черна лимузина, опрял лапи на отворения прозорец.
Обърна глава. Отдясно бавно се изнизваше Музея „Фрик“.
Би ли могла да го проследи, докато вади касетата?
Разбира се, глупако.
Затова ли бе пожелала да я гледа? Дали по някакъв начин не бе отгатнала истината за Наоми, цялата истина? Вероятно се беше досетила, че той бе записвал и нея и държи касетите на едно място, беше тъй дяволски умна.
А сега гледаше сама, в домашния си ден, също за първи път в петък, а бележката с адреса, деня и маса на срещата му стоеше на видно място. Не бе написал „Галерия «Пейс»“, защото щеше да се сети какво възнамерява да й купи.
По дяволите! Само допреди две секунди се чувстваше на седмото небе, а изведнъж се срути в бездната на параноята.
Наведе се и се втренчи през замъглената пластмасова преграда и предното стъкло към четирите лавинообразни потока от коли и автобуси, прострени надолу по Пето Авеню.
— Господи, какъв невероятен хаос!
— Днес е ден за спазване правилата за движение — обясни шофьорът.
Пое въздух и го издиша със свистене.
— Проклет град!
Облегна се. Вдигна крака на седалката. Заразглежда рийбоксите си. Поигра си с ресните на шалчето, заслуша се в музиката. Чувстваше се вътрешно вледенен.
Начинът, по който следеше ръцете му, когато сложи касетата и включи видеоуредбата към системата…
Дали точно в този момент не слагаше някоя касета. Може би Н3?
Клаксоните наоколо не млъкваха. Колите не помръдваха.
— Да завия ли през парка? — запита шофьорът.
Пусна касетата на бързи обороти, зад белите линии банята беше празна, бастунът стоеше облегнат на вратата на кабинката с душа. В горната част на екрана нещо се мярна и изчезна.
Спря и върна малко назад.
Банята беше празна, бастунът стоеше, облегнат на вратата на кабинката с душа, звукът на водната струя ясно се чуваше. От дясно на ляво пред вратата на антрето се появиха крака в джинси и маратонки.
Върнаха се и клекнаха.
Натисна паузата. Пит.
Стоеше, клекнал до вратата, облечен в раирана фланелка за ръгби, с ръка на пода пред себе си, сякаш търсеше паднала монета.