— Трябва ми време да помисля. Можеш да се облечеш и да работиш, ако искаш. На леглото, за да те виждам по-добре. Ако позвъни телефонът, няма да го докосваш. Включи телефонния секретар. Ще вдигаш слушалката само ако съм аз. Разбра ли?
— Да.
— Ще можеш ли да чуеш кой се обажда?
— Да.
— Ще поговорим след малко. Сложи си джинсите или нещо друго.
— Таксито ти наистина ли катастрофира?
— Не. Внезапно ме осени прозрение какво възнамеряваш да правиш. А знаеш ли къде отивах? Да ти купувам Хопър. Разбра ли сега докъде я докарахме.
— Не хвърляй вината върху мен.
— Защо не, не си ли позволи да си навираш носа в личните ми работи? Каква ирония! Е, поне сега сме горе-долу квит. Хайде, обличай се. И помни, не пипай телефона, ако не съм аз. Няма да ставаш, без да питаш. Няма да правиш нищо… което би могло да… разклати лодката. Ще те наблюдавам неотлъчно.
Горе-долу квит…
С изключение на няколкото убийства от негова страна и заплахата срещу Фелис с ножчето, стига отново да не лъжеше.
Едва ли, щом бе намерил сили да постъпи така с Шиър.
Потрепери. Надяваше се, че може да мине за реакция на книгата, която бе разтворила пред себе си. Спокойно…
Докато имаше желание да говори, докато премисляше, всичко можеше да свърши мирно и тихо, без да пострада нито Фелис, нито тя, нито пък той. Не можеше да си позволи да я убие и да го представи за нещастен случай или самоубийство. Смъртта на Шиър бе твърде скоро. А ако възникнеше съмнение за убийство, той, любовникът й, щеше да е главният заподозрян. Щяха да открият, че е собственик на сградата, да намерят екраните в тринайсет Б и камерите, всички смъртни случаи щяха да се разследват отново. Не можеше да не се сети сам, ако не, тя щеше да го подсети. Единствената му възможност бе да се предаде, да наеме някой суперадвокат и да пледира невменяемост в съда.
Но би ли разсъждавал така луд човек?
Ако побегнеше, щеше да я настигне по стълбите или в асансьора. Ако се обадеше в полицията или хвърлеше стол през прозореца, щеше пръв да дотича с резервния си ключ…
А Фелис мъркаше в скута му…
Проклет да е. Не можеше да няма начин да го надхитри, ако не се съгласеше с доводите й…
Мислѝ като в готически роман…
Гледаше я как се преструва, че чете.
Можеше да се обзаложи, че крои как да го накара да отиде с нея в полицията и да се предаде. Да пледира невменяемост.
За какъв дявол й трябваше да си тика носа където не й беше работата? Можеха да имат всичко на света и изведнъж — край.
Нямаше съмнение как трябва да постъпи, независимо от това дали го искаше, или не.
Тя просто не му оставяше място за избор.
Но как?
Вероятността да се измъкне с нова инсценирана злополука или самоубийство толкова скоро след смъртта на Роки беше под едно на милион. А в момента, в който ченгетата започнеха да душат за убийство, той щеше да е първият заподозрян. Приятелят и съпругът винаги се смятаха за най-съмнителни (и не без основание, нали, татенце?). Всичко щеше да излезе наяве, всичко…
Освен ако…
… ченгетата не решат, че я е убил някой друг… Трябваше да бъдат сигурни, че друг е…
Погледна наляво.
Докосна бутона на три Б и бутон едно.
Фелис се размърда в скута му. Вдигна ръка, котката скочи на пода и започна да души наоколо.
Остави японското ножче на пулта. Лапна няколко желирани бонбона.
Облегна се, дъвчейки, и се загледа в големите монитори.
Сам на първи, тя на втори…
Една-две минути му бяха достатъчни да състави схемата.
В общи линии, без подробности.
Съществуваха два основни проблема — можеше ли да я остави без наблюдение за петнайсет-двайсет минути вечерта, когато Сам щеше да ходи на театър. И щеше ли да успее да я задържи под контрол до утре вечерта — най-краткия срок, в който можеше да се организира.
Успехът значеше спасение. И то много елегантно, в пълния смисъл на думата. С един куршум — два заека.
Наблюдаваше ги.
На първи монитор Сам блъскаше по клавишите на вехтата пишеща машина. На втори — Кей обръщаше страници.
Част трета
Глава единайсета
Затвори книгата. Свали очилата и погледна към тавана.
— Бих искала да ида в кухнята и да си направя кафе.
Седеше на леглото, втренчена в полилея.
Премести поглед върху книгата.