Телефонът звънна.
Обърна се към нощното шкафче — часовникът показваше четири часа и двайсет и две минути. Второ позвъняване.
Сложи очилата на шкафчето, а книгата — на купчината под него. Трето позвъняване — апаратът на бюрото щракна. Прокара пръсти през косата си.
— Ало — заговори гласът й. — Не съм в състояние да се обадя в момента, но ако оставите съобщение, като чуете сигнала, ще ви се обадя при първа възможност. Благодаря.
Сигналът тъничко изпищя.
— Аз съм.
Вдигна слушалката.
— Мога ли?
— Изчакай да се изключи апаратът.
Въздъхна. Заоглежда пердетата, бюрото, полилея. Малката Кей с телефон в ръка…
Пиии…
— Да, можеш да си направиш кафе. Не затваряй телефона, остави слушалката на леглото. Няма да мога да те наблюдавам в кухнята, но държа под око фоайето. Ако се обадиш по вътрешния телефон, ще видя Тери да се обажда. В момента, в който каже: „Да, госпожице Норис“, Фелис ще пострада, а ако…
— Няма да правя кафе. Ще си сипя вода в банята. Предполагам, че това ми е разрешено.
— Щом искаш кафе, пий. Само не пипай вътрешния телефон. Ясно ли е?
— И през ум не ми е минало.
— Действай.
Остави слушалката и стана.
Отиде в кухнята и запали лампата. Когато флуоресцентните лампи светнаха, загледа купичките за храна и вода в ъгъла и възглавничката за нокти на стената.
Телефонът, вътрешният телефон…
Напълни чайника с вода, сложи го на печката и засили пламъка. Сложи си лъжичка нес кафе в чашката с голяма кафява буква К, изписана отстрани.
Стоеше и гледаше шушнещия чайник. Хвърли бегъл поглед към стойката с ножовете. Внесе чашата в спалнята. Взе слушалката, седна и я притисна към ухото си.
— И аз си направих кафе.
— Много мило. Ще пируваме заедно. — Пийна една глътка.
— Скъпа, извинявай, но ми трябва малко време. Не знам какво, но дяволите, да предприема…
Извъртя се и качи свития си крак на леглото, погледна полилея. Поклати глава и въздъхна.
— За Бога, Пит, защо постъпи така с Шиър? Страх те беше, че ще се сети за камерите ли? — Продължи да гледа тавана. — Затова ли, Пити?
Въздишка.
— Да… Той възнамеряваше да посети изложбената зала на „Такаи“. Щеше да види полилеите или тяхна снимка и да вдигне шум до Бога.
— И тогава всички смъртни случаи щяха да бъдат преразгледани…
Гледаше в тавана с чашата в едната ръка и слушалката в другата.
— Не смятам да говоря повече по този въпрос. Утре ще вземеш да изпееш всичко в съда.
Пийна и погледна нагоре.
— Пити, знаеш, че не можеш да продължаваш така. Рано или късно ще те хванат и колкото по-късно, толкова по-зле.
— Искаш да се предам…
— Да. Смятам, че това е най-разумно. Ще се отчете като смекчаващо вината обстоятелство, сигурна съм. Можеш да наемеш най-добрите адвокати. Ще се бият кой да те защитава при такъв шумен процес.
— Да, безспорно, шумът ще бъде невероятен. Можеш ли въобще да си го представиш?
Въздъхна и сви рамене.
— Въпреки това не виждам друг изход. Този е единственият. — Пийна, загледана в полилея.
— Мога и да се хвърля от прозореца.
— Не говори така, миличък, недей! — Наклони се напред и поклати глава. — Ако си направил всичко заради камерите, а в крайна сметка това е така, нали? — Погледна полилея. — Нали?
— Да…
— Скъпи, сигурна съм, че като се вземе предвид коя е майка ти и въобще… един добър адвокат би могъл… да състави убедителна теза за… невменяемост…
— Да не искаш да прекарам остатъка от живота си в лудница? В една стая с някой олигавен идиот?
— Не целия живот. Може би само няколко месеца, ако се оправиш. Толкова си млад, имаш бъдеще. И ще си жив. Не говори за хвърляне през прозорци. Това е най-глупавото нещо, което можеш да направиш.
— По дяволите! Трябва да помисля, такова решение не се взема лесно…
— Разбира се. Не бързай. И без това нямах намерение да излизам довечера. — Усмихна се. — Защо не ми донесеш Фелис? Сигурно е гладна. — Продължи да се усмихва на полилея.
— Не. Ще я задържа. Иначе ти ще вземеш решението вместо мен. А аз искам сам да определя съдбата си.
— Добре, разбирам.
— Имам с какво да я нахраня. Тя направо празнува. Души насам-натам. Сложих й вестник в банята.
— Може да пострада в задната стая.
— Затворих вратата. Добре е и ще бъде добре, докато не ме принудиш, Кей. Не се шегувам.