— Но как Сам ще дойде тук?
— На празненство-изненада. Днес е рожденият ти ден. — Погледна часовника си, сложи ръка върху пистолета и потупа дръжката му. — Най-смешното в случая е, че той беше основната ми мишена. Затова го докарах тук — исках да го наблюдавам и да го пречукам в удобен момент. Теа, майка ми, е отивала при него, искала е да остане с него, когато… Скараха се с баща ми пред гостите. Тя не падна по стълбите. Блъсна я той. Пред очите ми. — Пое дъх. — Сам е виновен точно колкото него. Но тогава започна да ме изнудва Били Уебър. А веднага след това умря Брендън Конахей. Тъй че Сам заедно с престоя си тук удължи и дните си. — Усмихна се. — Оказа се доста интересен с уроците си за истински и други актриси. Няма да ти казвам какво беше съотношението. — Вдигна пистолета, освободи ударника и го насочи към нея с пръст на спусъка. — Няма ли нож под възглавницата на дивана? — Тя го гледаше безмълвно. — Не ти липсва дързост. Не видях кога си го сложила. А сега го извади. Бавно, с два пръста, за да не можеш да го хвърлиш, и го постави на масичката за кафе. Веднага.
Тя бръкна под възглавницата и извади широк, двайсетсантиметров нож. Държеше го с палец и показалец. Прехвърли го между палеца и показалеца на другата си ръка, пресегна се и го остави на масичката.
Облегна се със скръстени ръце. Гледаше го с насочения срещу себе си пистолет. Той го свали.
— Кей, въпросът е ти или аз. — Погледна си часовника.
— Кога е празненството?
— В девет.
— А ако не дойде?
— Ще дойде. Отмени участието си в струнния квартет, в който свири, и ти купи подарък. Когато излизах, си гладеше панталона.
— Защо те е изнудвал Били Уебър?
— Разбра, че телефоните се подслушват. Тогава започна.
— А как разбра? — Отпусна ръце.
— Търгуваше с наркотици и беше маниак на тема сигурност. Донесе си много съвършено устройство за откриване на подслушватели и получи положителен сигнал. Щях да падна през пода. Беше само няколко седмици след като първите наематели се бяха нанесли и още бях нервен и несигурен.
— И какво направи?
— Слязох веднага при него. Живееше в шест А. Казах му, че съм собственика и че съм получил сигнал, че ползва детектор. Обясних му, че подслушвам телефоните за удоволствие. Сключихме сделка. — Държеше пистолета между коленете си с насочено надолу дуло. — Дадох му… май първия път бяха две хиляди долара. Аз си траех за наркотиците, а той — за подслушването. След това започна да иска още и още, точно като класически изнудвач. Тъй че един ден отидох и размених местата на наркотиците му. Беше съвсем лесно… — Въздъхна и погледна часовника си. Усмихна й се. — Виж, случаят с домоуправителя Рафаел беше наистина смешен. Добър сюжет за комикс. „Странната двойка“. Заинтересувал се от тринайсет Б и един ден, когато бях излязъл, отключил вратата. Не знаел, че апаратурата е моя, просто не искал да го видя, като влиза. Когато се върнах, го заварих на пулта.
— И пак изнудване.
— Малко. По двеста седмично. Проблемът с него беше, че се пристрасти към гледането също като теб. Седеше там по четири-пет часа дневно и поне две нощи седмично. Управляваше уредбата по свой вкус, спря да си гледа работата, а аз бях с вързани ръце. Сетне поиска да доведе и жена си. После щеше да домъкне и децата… — Въздъхна и сви рамене. — Госпожа Ортиз получи огромно обезщетение в брой.
— Знам. — Наблюдаваше го, седнала с ръце на коленете.
— А, значи си се интересувала? — Тя кимна. — Естествено.
— И Наоми ли се пристрасти?
Той поклати глава.
— Не би ми разрешила дори да включа системата в нейно присъствие. Беше от ония типични либералки, които се възмущават до сълзи от нарушаването на човешките права. Дори не й бях казал, сама се сети. По канал тринайсет излъчваха „Нова“ — сериал за електронното наблюдение, а аз допуснах няколко тъпи грешки. — Погледна си часовника. — Дреболии от сорта на това, че знаех къде държи разни дреболии. Да, имахме връзка, но се виждахме веднъж седмично или по-рядко. Имаше някои резерви спрямо мен. — Усмихна се. — Заради възрастта. Беше седем години по-голяма. Тогава бях на двайсет и четири, а тя — на трийсет и една.