Майора отново се изхили и се оттегли в кабинета си, за да подготви изпортването на купона у Леобил, с което искаше да му отмъсти. Действително от няколко седмици Леобил пускаше най-преднамерени слухове за Майора, които стигаха дотам, че твърдяха, че последният бил станал порядъчен.
А такова нещо си заслужаваше хубаво наказание.
Майора имаше твърдото намерение да унищожи всички неприятели, които срещне по пътя си, това можеше да се обясни, от една страна, с твърде лошото му възпитание, а, от друга — с вродената му склонност към коварство и злоба, които значително превишаваха нормалното.
(Да не забравяме и ужасните му мустачки, които отглеждаше върху горната си устна, като не пускаше насекомите в тях, а денем ги покриваше с мрежичка, за да ги пази от птиците.)
Фолюбер Сансоне спря развълнуван пред вратата на Леобил и пъхна показалеца на дясната си ръка в дупчицата на звънеца, който беше потънал дълбоко, защото спеше.
Жестът на Фолюбер го събуди внезапно. Той се извъртя и кръвожадно ухапа пръста на Фолюбер, който пронизително запищя.
Сестрата на Леобил, която дебнеше в антрето, веднага отвори вратата и Фолюбер влезе. Пътьом сестрата на Леобил лепна парченце лейкопласт на раната му и го отърва от бутилката.
Встъпителните акорди отекваха весело в тавана на апартамента и обличаха мебелите в светла калъфка от лека музика.
Леобил беше застанал пред камината и говореше с две момичета. Когато видя второто, Фолюбер се смути, но тъй като Леобил вече се приближаваше към него с протегната ръка, му се наложи да прикрие вълнението си.
— Здравей! — каза Леобил.
— Здравей! — каза Фолюбер.
— Запознайте се — каза Леобил, — Азим (това беше първото момиче), това е Фолюбер, а това — Женифер.
Фолюбер се поклони на Азим и със сведен поглед подаде ръка на Женифер. Тя беше с рокля от зелено-синкаво-червен креп-жоржет, обувки от червена змийска кожа и твърде странна гривна, която той незабавно позна. Рижите коси падаха на раменете й и тя по всички точки приличаше на момичето от съня му; естествено цветовете бяха по-ярки, но това беше нормално, защото сънят се сънува нощем в края на краищата.
Леобил, изглежда, бе много зает с Азим и Фолюбер, без да губи време, покани Женифер на танц. Той все така не вдигаше очи, защото погледът му беше привлечен от два силно интригуващи обекта, които дишаха свободно в квадратното деколте.
— Отдавна ли сте приятели с Леобил? — попита тя.
— Познавам го от три години — уточни Фолюбер. — Запознахме се на курсовете по джудо.
— Вие се занимавате с джудо? Били ли сте се някога, за да защитите живота си?
— Хм — каза Фолюбер смутено. — Не ми се е случвало. Рядко се бия.
— Страх ли ви е? — иронично попита Женифер. Такъв обрат на разговора не му се понрави никак.
Опита се да възвърне увереността си от предишната нощ.
— Видях ви насън — подхвърли той.
— Аз никога не сънувам — каза Женифер. — Това ми се струва малко вероятно. Навярно ме бъркате.
— Само че бяхте руса… — продължи Фолюбер на ръба на отчаянието.
Тя имаше тънка талия и отблизо очите й весело се смееха.
— Виждате ли — каза Женифер, — не съм била аз… аз съм рижа…
— Вие бяхте — промълви Фолюбер.
— Не вярвам — каза Женифер. — Не обичам сънищата. Предпочитам действителността.
Тя го погледна в упор, но той отново сведе поглед и не забеляза. Не я притискаше много силно към себе си, иначе нямаше да вижда нищо.
Женифер повдигна рамене. Тя обичаше спорта и дръзките яки момчета.
— Обичам спорта — каза тя, — обичам дръзките яки момчета. Не обичам сънищата и съм твърде жизнена.
Тя се отдръпна, тъй като плочата засече с ужасно скърцане на спирачките, защото Леобил пусна бариерата без предупреждение. Фолюбер й благодари и понечи да я задържи с изкусен и обаятелен разговор, но тъкмо беше на път да измисли някоя истински очарователна фраза, когато една ужасна грамадна върлина се навря между тях и грубо прегърна Женифер.
Фолюбер с ужас отстъпи една крачка, но Женифер се усмихваше и той рухна съкрушен в дълбокия мях на фотьойла.
Беше много тъжен и си даде сметка, че всъщност и този купон ще бъде като другите, изпълнен с блясък и красиви момичета… но не и за него.
Сестрата на Леобил се канеше да отвори вратата, но като чу гърмеж, замръзна стъписана. Тя притисна с ръка разтуптяното си сърце, а вратата поддаде под свирепия ритник на Майора.
Той държеше димящ пистолет, с който току-що беше убил звънеца. Калните му чорапи нанасяха обида на целия свят.
— Убих тая мръсна твар — каза той. — Изхвърлете мършата.
— Но — каза сестрата на Леобил.
После тя потъна в сълзи, защото звънецът живееше у тях толкова отдавна, че беше станал член на семейството. Избяга, плачейки, в стаята си, а върху доволното лице на Майора се изписа едва доловима многозначителна усмивка, после той сложи обратно пистолета си в джоба.