Но момъкът се уплашил, че самодивата може да избяга и вече да се не върне, та рекъл:
— Не може. Хайде качвай се на коня, да тръгваме. Няма сега време за прощаване с роднини.
Самодивата поплакала, поплакала, па яхнала коня, качил се и момъкът и поели пътеката за надолу. Конят бил як, та за няколко дена ги отнесъл в момковото село. Щом влезли в къщата, дето живеел момъкът, баща му и майка му излезли да ги посрещнат.
— Татко — рекъл момъкът, — ида си от чужбина и ви водя снаха самодива. От нея по-хубава никъде няма. Сега ще ни гостите, че сме прегладнели и уморени. Па и пари ви нося; видиш ли тия дисаги на коня: все с пари са пълни!
— Добре, синко, добре — зарадвали се бащата и майката. — Всичко ще нагласим. Седнете си починете.
Разшетали се баща и майка на стари години — син и снаха да гощават. Стъкмили вкусна вечеря, нагостили ги. Още след вечерята бащата рекъл на сина си:
— Всичко това добре, сине. И снахата хубава — от хубава по-хубава, — но нямаме къща като за нея. Как ще живее тя в тая грозна къща? Я ти утре рано повикай майстори да дигнат всред градината нова къща, красива и голяма, та чак тогава ще правим сватба. Инак, който дойде, ще ни се смее; всички ще викат: „Бива ли такава булка като слънце да живее в тая съборена къща?“ За подбив ще станем.
— Бива, татко, бива — съгласил се синът. — Още утре ще извикам майстори.
На другия ден дошли най-добрите майстори и почнали да градят къщата. За да скрие самодивската риза, та да я не намери момата, момъкът я зазидал в стената: само един конец от нея се подавал навън, колкото да се вижда, че е там. Той стоял при зидарите, докато изкарат цялата стена, за да бъде сигурен, че ще зазидат ризата вътре. Минали месец-два, къщата била готова, изградена и измазана. На другия ден щели вече да правят сватба в новата къща. През нощта самодивата станала, когато всички били заспали, и отишла в градината. Намерила конеца, що висял извън стената, и го хванала. Като уловила конеца от ризата, върнала й се предишната самодивска сила и тя разкъртила зида, та извадила оттам ризата, облякла я и полетяла. В това време момъкът бил станал да пие вода. Като чул, че новата къща се събаря с голям шум, затекъл се в градината и видял самодивата, че полита нагоре. Тя му махнала с ръка и рекла:
— Ако си ми мъж, ще дойдеш да ме намериш, където и да отида.
След това хвръкнала и се изгубила.
Тръгнал момъкът да я търси. Но къде ще я намери? Не знаел. Ходил насам, ходил натам; по едно време му дошло на ум, че тя още в кулата на стареца споменавала името на мястото, дето живеели баща й и майка й. Помъчил се момъкът да си спомни това име, но не можал. Въртяло се в ума му нещо като „Кушкун…“, но по-натам си не спомнял. Решил да отиде пак да пита стареца в кулата, но не знаел пътя натам. Въртял се, лутал се, търсил пътя, не можал да го намери. Тогава му хрумнало да отиде отново в града, дето се били срещнали с оня жесток богаташ. Запътил се момъкът за там. Ходил, ходил, стигнал в града и на заранта тръгнал по пазара. Пак срещнал богаташа, но онзи го не познал.
— Чакай бе, лудо-младо! — рекъл му богаташът. — Накъде си тръгнал?
— Работа търся, господарю — отвърнал момъкът. — С чужда работа се прехранвам. Диря някого да му стана ратай.
— Тъй ли? Ами и аз търся човек за ратай: ела с мене! Ако ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица за три дена.
— Не може — рекъл момъкът. — За една жълтица три дена не шетам. Искам по жълтица на ден.
— Как тъй бе, момко? — зачудил се оня. — Че къде ще намериш ти господар да ти плати и за десет дена една жълтица, та искаш по жълтица на ден?
— Тъй се главявам — рекъл момъкът, — навсякъде тъй са ми плащали, тъй ще ми платиш и ти; ако щеш, ако ли не — търси си друг човек.
Богаташът знаел, че не ще намери другиго, защото всички в оня град били забелязали, че който се глави ратай у него, след два-три дена изчезва някъде, та и следата му не може да се намери. Той гледал да му се мерне чужденец, та него да глави. Затова се съгласил.
— Хубаво — рекъл, — по жълтица на ден ще ти давам.
Отвел го пак у дома си, нахранил го, напоил го. На другия ден рано-рано тръгнали с други три коня. Момъкът яхнал единия, богаташът — другия, а третия повели. Стигнали пак под скалите, отвъд гората. Починали си, а господарят заклал коня и се запретнал да го дере.
— Защо закла тоя кон? — попитал и сега момъкът, за да го не познае оня, че е същият, който е идвал вече с него. — Конят хубаво вървеше, не беше ни болен, ни куц.