И тримата вече бяха видели, че в куфара нямаше друго освен още две смачкани ризи.
— Повече от десет години се блъскам за това нещо. Оттук започва друг етап в работата ми. Това исках. Открих го някак си. Нататък вече…
Беше щастлив. Очакваше съпричастие и овации.
Първа се обади дъщеря му:
— Татко! Браво на тебе!
Тя не се и превъзмогваше. Очите й светеха досущ като неговите.
Синът се усмихваше радостен — може би по същия начин като кака си, може би просто на шоколада, който бе вече обелен в ръцете му.
И Поля се усмихна. И тя искаше да сподели радостта му, да каже нещо като „браво“, но думата не успя да излезе от устата й.
Ерофим Христов закрачи из хола и думите му (вечните негови думи и думи) се търкулнаха като камъни по надолнище. Японците така направили своя бум, те отдавна вземали всичко, каквото има по света, и само го комбинирали, за да го върнат на същия свят като чудо, той имал отдавна голямо, страхотно решение, не му стигала само една малка подробност, фатална подробност, и ето я сега тука тази подробност, идеално решена, в ръката му, вътре в кутийката, оттук нататък нещата с българската електроника — без друго една от силните български дейности пред лицето на света — със скок ще отидат напред, ах, какъв шанс имал той да попадне на онова, което толкова нощи и дни, толкова години…
Децата го слушаха, всеки по своему.
Каката искаше да проникне във всичко, да бъде голяма, да бъде като баща си.
Братчето й дъвчеше шоколад (и бузите беше омазал) и се радваше на гласа, когото най-много обичаше на земята — за него другото не беше чак толкова интересно.
Поля знаеше тези неща много отдавна, още преди да се родят каката и нейното братче, още от студентския таван, който бе една пета от този хол тука, тя кимаше по своя стар, сигурен, верен, мил, уморен, незаменим другарски начин, после се сети, че нещо ври в кухнята, отиде да го види (нищо не вреше), след това влезе в банята да си оправи косата и вдигна очи към огледалото.
И тогава видя срещу себе си една жена на върха на четиридесет и петия си рожден ден, сред навалицата от семейно щастие, чиято неясна вътрешна кутийка — далеч по-неясна от абсолютно безгрешните жички, пластинки и цифри — неудържимо иска да се разплаче.
Неудържимо, съвсем неудържимо, но гласовете на гостите вече се чуваха пред вратата и тя не успя да направи даже това.