Малори го зашлеви.
Бебето… най-сетне!
Книгата на Олимпия вече беше нейна.
И единственото изречение от нея, което бе полагала огромни усилия да пренебрегва, изплува обратно в главата ѝ.
Бебето ви е по-умно, отколкото си мислите.
Това я притесняваше. Но днес, в лодката, доверила се на слуха на децата си да я води, тя се вкопчи в умението им с надеждата, че те са по-подготвени от всеки друг за всичко, което би могло да ги чака по-надолу по реката.
Да, Малори наистина се надяваше децата ѝ да са по-умни от онова, което би могло да ги чака.
15.
— Няма да пия тази вода — казва Малори. Съквартирантите са изтощени. Спали са сгушени един в друг на пода в хола — не че някой е спал кой знае колко.
— Няма да изкараме дълго без вода, Малори — предупреждава я Том. — Помисли за бебето.
— Точно за него мисля.
В кухнята, на плота, двете кофи, донесени от Феликс, са все още недокоснати. Съквартирантите един подир друг облизват пресъхналите си устни. Минали са двайсет и четири часа и мислите им са обсебени от вероятността да минат още доста повече.
Жадни са.
— Речната вода дали става за пиене? — пита Феликс.
— Бактерии — отговаря Дон.
— Зависи — казва Том. — От това колко е студена водата. Колко дълбока. Колко бързо тече.
— Както и да е — включва се Джулс, — ако нещо е влязло в кладенеца, то със сигурност е стигнало и до реката.
Заразяване, мисли си Малори. Това е ключовата дума сега.
В зимника има три кофи с урина и изпражнения. Никой не иска да отиде да ги изхвърли. Днес никой не иска и да припари навън. Миризмата в кухнята е натраплива и се стели невидимо в хола.
— Аз бих пила речна вода — казва Черил. — Бих рискувала.
— Готова си да излезеш? — пита Олимпия. — Може ей там, от другата страна на вратата, да дебне нещо!
— Не знам какво чух — добавя Феликс. Повторил го е вече много пъти. Уверил ги е нееднократно, че се чувства виновен, задето е уплашил всички.
— Вероятно е било човек — казва Дон. — Сигурно някой, който иска да ни ограби.
— Точно сега ли трябва да го обсъждаме? — пита Джулс. — Мина цял ден. Нищо повече не сме чули. Да изчакаме. Още един ден. Да видим дали ще се почувстваме по-добре.
— Бих пила даже от кофите — казва Черил. — Та това е обикновен кладенец, за бога. В кладенците непрекъснато падат животни. Умират вътре. Възможно е през цялото време да сме пили вода, в която е умряло животно.
— Водата в този квартал винаги е била хубава — възразява Олимпия.
Малори става. Отива до входа на кухнята. Водата проблясва на ръба на дървената кофа, блести в металната.
Какво може да ни стане?, мисли си.
— Готова ли си да я пробваш? — пита Том.
Малори се обръща. Той стои до нея. Рамото му се остъргва в нейното на прага.
— Не мога да го направя, Том.
— Не бих молил теб. Но мога да помоля себе си.
Малори го поглежда в очите и разбира, че той говори сериозно.
— Том.
Той се обръща към останалите в хола.
— Ще пия.
— Не ни трябва герой — парира го Дон.
— Нямам и намерение да се правя на герой, Дон. Жаден съм.
Съквартирантите притихват. Малори вижда по лицата им изписани собствените си чувства. Защото колкото и да е уплашена, иска някой да пие от водата.
— Това е лудост — казва Феликс. — Хайде, Том. Ще измислим нещо друго.
Том отива в трапезарията. При масата поглежда Феликс в очите.
— Заключи ме в зимника. Ще пробвам водата там.
— Ще откачиш от вонята — казва Черил.
Том се усмихва тъжно.
— Имаме кладенец тук, в собствения си двор — отбелязва той. — Ако не можем да го използваме, значи съвсем сме закъсали. Позволете ми да го направя.
— Нали знаеш като кого звучиш? — провокира го Дон.
Том не отговаря.
— Звучиш като Джордж. Само дето той имаше теория.
Том поглежда към масата, избутана под прозореца.
— Тук сме вече няколко месеца — казва. — Ако вчера нещо е влязло в кладенеца, значи е било там и преди.
— Теории — отвръща Малори.
Том ѝ отговаря, без да се обърне да я погледне.
— Имаме ли друг вариант? Да, разбира се, реката. Но може да се разболеем. Сериозно да се разболеем. Нямаме никакви лекарства. Досега сме разполагали само с вода от кладенеца. Това е единственото ни лекарство. Какво ни остава? Да намерим друг кладенец? А после? Да се надяваме, че в него не е влязло нищо.
Малори наблюдава как съквартирантите един по един започват да отстъпват. По лицето на вечния бунтар Дон е изписано притеснение. Страхът в очите на Олимпия се трансформира във вина. Що се отнася до Малори, тя не иска той да го прави. За пръв път, откакто е дошла в къщата, поведението на Том, това, което той прави за живота в къщата, ѝ се струва безразсъдно.