Но вместо да го спре, се чувства насърчена от него. И му помага.
— Не в зимника — казва. — Ами ако полудееш и унищожиш всичките ни хранителни запаси?
Том я поглежда.
— Добре. Значи на тавана.
— Скок от прозореца там ще е доста по-отвисоко, отколкото оттук.
Том гледа втренчено Малори в очите.
— Ще направя компромис — казва той. — Вторият етаж. Заключете ме някъде. Тук долу няма къде.
— Използвай моята стая.
— Това е същата стая — казва Дон, — в която Джордж се затвори да гледа видеото.
Малори поглежда Том.
— Не знаех.
— Да го направим — слага край на разговора Том.
Той застива за минутка, преди да мине покрай Малори и да влезе в кухнята. Съквартирантите се изнизват подире му. Докато той си взема чаша от бюфета, Малори нежно го хваща за ръката.
— Пий през това — казва му. Подава му филтър за кафе.
— Не знам. Филтър. Кой знае?
Том го взема. Гледа я в очите. После потапя чашата в дървеното ведро.
Вади чашата и я вдига високо в ръка. Съквартирантите са застанали в полукръг около него. Взират се в съдържанието на чашата.
Подробностите от разказа на Феликс за преживяното навън за пореден път сковават Малори от страх.
Том изнася чашата от кухнята. Джулс взема въже от килерчето и отива след него.
Другите не говорят. Малори слага едната си ръка на корема, другата е на плота. Веднага я отлепя, сякаш за миг е докоснала смъртоносна отрова.
Зараза.
Но там, където е била дланта ѝ, няма вода.
На втория етаж вратата на нейната стая се затваря. Тя чува как Джулс връзва въжето около дръжката на вратата и го пристяга около парапета на стълбището.
Том е заключен вътре.
Като Джордж.
Феликс крачи. Дон се обляга на стената, скръстил ръце, забил поглед в пода. Когато Джулс се връща, Виктор отива при него.
От втория етаж се чува звук. Малори ахва. Съквартирантите гледат в тавана. Чакат. Слушат. Феликс сякаш се кани да се качи. Внезапно спира.
— Сигурно вече я е изпил — казва тихо Дон.
Малори пристъпва към входа на хола. На около три метра оттам е долната площадка на стълбището.
Отеква само тишина. После се чува почукване. И Том вика.
Том вика Том вика Том вика Том
Малори вече се насочва към стълбите, но Джулс я изпреварва.
— Стой тук! — нарежда ѝ.
Тя го гледа как се качва по стълбите.
— Том!
— Джулс, добре съм.
При звука на гласа на Том, Малори издиша. Посяга към парапета, за да се подпре.
— Изпи ли я? — пита Джулс през вратата.
— Да. Изпих я. Добре съм.
Другите съквартиранти бързо се събират зад нея. Започват да говорят. Отначало тихичко. После въодушевено. Горе Джулс отвързва въжето. Том излиза от стаята, вдигнал празната чаша пред себе си.
— Как беше? — пита Олимпия.
Малори се усмихва. Другите също. Смешно е, макар и някак мрачно, да го питат какво е усещането да изпиеш чаша вода.
— Ами — подхваща Том, слизайки, — май беше най-вкусната чаша вода, която някога съм пил.
Щом стъпва на долната площадка, поглежда Малори в очите.
— Хареса ми идеята с филтъра — казва ѝ. Продължава нататък и оставя чашата в края на масата при телефона. После се обръща към останалите.
— Да върнем мебелите по местата им. Да оправим всичко както си беше.
16.
На реката Малори усеща жегата на слънцето по пладне. Вместо да ѝ донесе покой, то ѝ напомня колко са видими тримата в лодката.
— Мамо — прошепва Момчето.
Малори се навежда напред. Треска от веслото се забива в дланта ѝ. Трета поред.
— Какво има?
— Шшшт — прекъсва я Момчето.
Малори спира да гребе. Заслушва се.
Момчето е право. На левия бряг нещо се движи. Чупят се съчки. Не само една.
Мъжът в лодката, крещи вътрешно Малори, е видял нещо в реката.
Възможно ли е да е той? Възможно ли е да е сред дърветата? Възможно ли е да я преследва, да я чака да заседне, за да дръпне превръзката от очите ѝ? Или превръзките на децата?
Пак пукане на съчки. Движи се бавно. Малори си мисли за къщата, която изоставиха. Там бяха на сигурно място. Защо я напуснаха? Мястото, където отиват, дали ще е по-сигурно? Възможно ли е? В свят, където не можеш да отвориш очи, нима превръзката на очите не е единственото, на което можеш да се надяваш?
Тръгнахме си, защото едни хора предпочитат да чакат новини, а други си ги създават.