17.
— Страх ги е от нас — внезапно изтърсва Олимпия.
— Какво имаш предвид? — пита Малори. Двете седят една до друга на третото стъпало на стълбата.
— Съквартирантите ни. Страх ги е от коремите ни. И аз знам защо. Защото един ден ще им се наложи да ни израждат.
Малори поглежда към хола. Живее в къщата вече от два месеца. Бременна е в петия месец. Тя също е мислила по въпроса. Разбира се, как иначе.
— Според теб кой ще го направи? — пита Олимпия, спряла огромните си невинни очи върху Малори.
— Том.
— Да, но бих се чувствала по-добре, ако в къщата имаше лекар.
Тази мисъл не дава мира на Малори. Неизбежния ден, в който ще роди. Без акушер. Без лекарства. Без приятели или роднини. Опитва се да си го представи като нещо кратичко. Минава бързо и край. Представя си момента, когато водите ѝ изтичат, после се вижда с детето в ръце. Не иска да мисли за това, което ще се случи междувременно.
Останалите са се събрали в хола. Приключили са със сутрешните домакински задължения. През целия ден Малори е обзета от усещането, че Том крои нещо. Изглежда отстранен. Потънал в мислите си. В момента стои насред хола, останалите съквартиранти са разположени така, че да го чуват добре, и той им разказва какво е намислил.
— Имам план.
— Нима? — пита Дон.
— Да. — Том замлъква, сякаш иска да е напълно сигурен в това, което ще изрече накрая. — Трябват ни водачи.
— Какво имаш предвид? — пита Феликс.
— Имам предвид, че трябва да отидем да потърсим кучета.
Малори става от стъпалото и отива до прага на хола. Също като при останалите, и нейното внимание е привлечено от идеята на Том да излезе от къщата.
— Кучета ли? — пита Дон.
— Да. Улични. Изоставени домашни любимци. Навън сигурно има стотици такива. Безпризорни. Или заключени в къща, без надежда да се измъкнат. След като ще излизаме, за да попълним запасите си от храна, а всички сме наясно, че ще се наложи да го направим, ми се ще да потърсим помощ. Кучетата биха могли да ни предупреждават.
— Том, не сме наясно с въздействието на тези същества върху животните — намесва се Джулс.
— Знам. Но не можем да бездействаме.
Напрежението в стаята се покачва.
— Ти си луд — казва Дон. — Наистина си решил да излезеш.
— Ще донесем оръжие — уверява ги Том.
Дон се накланя напред на люлеещия се стол.
— Какво точно си намислил?
— От известно време разработвам шлемове — продължава Том. — За да предпазват превръзките на очите. Ще носим касапски ножове. Кучетата биха могли да ни водят. Ако някое полудее? Пускаме повода. Ако се нахвърли върху теб — убиваш го с ножа.
— Сляп.
— Да. Сляп.
— Не ми харесва как звучи тая работа — признава Дон.
— Защо?
— Навън може да обикалят маниаци. Престъпници. Улиците не са каквито бяха, Том. Вече не сме в предградие. В хаос сме.
— Е, нещо трябва да се промени — казва Том. — Трябва да вървим напред. Иначе просто чакаме новини в един свят, където новини не пристигат.
Дон поглежда към килима. После обратно към Том.
— Твърде е опасно. Няма причина да поемаме такъв риск.
— Според мен по-добре да изчакаме.
— Какво да изчакаме?
— Помощ. Примерно.
Том оглежда одеялата, които покриват прозорците.
— Никой не се е завтекъл на помощ, Дон.
— Това не означава, че трябва непременно да се втурнем навън да го търсим.
— Да гласуваме — предлага Том.
Дон оглежда лицата на съквартирантите. Явно търси някого, който да се съгласи с него.
— Гласуване — продължава Дон. — И тази идея не ми допада никак.
— И защо? — интересува се Феликс.
— Защото, Феликс, тук не става въпрос от коя кофа да пием и в коя да пикаем. Става въпрос за това един или неколцина от нас да излязат от къщата, при това без основателна причина.
— Не е вярно, че няма основателна причина — възмущава се Том. — Представете си кучетата като алармена система. Феликс чу нещо край кладенеца преди две седмици. Дали е било животно? Или човек? Или същество? Добре обучено куче би излаяло. Става дума да претърсим нашата улица. Най-много съседните една-две. Дайте ни дванайсет часа. Само за това ви моля.
Дванайсет часа, мисли си Малори. Носенето на вода от кладенеца отнема едва трийсет минути.
Но посочването на конкретно време звучи обозримо и ѝ действа успокоително.
— Не виждам какво налага да правим такива обиколки — настоява Дон. Маха с ръка към Виктор, който се е свил в краката на Джулс. — Имаме си куче. Да го обучим.