Виктор се е вторачил в прозорците и лае.
— Какво става? — пита Малори, изненадана от паниката в собствения си глас.
Дон пак крещи на Виктор.
— Просто е изнервен без Джулс — обяснява троснато Феликс.
— Не — включва се Черил. — Чул е нещо.
— Не знаем това, Черил — зъби се Дон. Виктор пак лае. Силно. Пронизително. Гневно.
— Виктор! — кара му се Дон. — Стига вече!
Съквартирантите са се скупчили плътно един до друг в средата на хола. Невъоръжени са. Черил е права — ако Виктор си мисли, че навън има нещо, какво биха могли да направят?
— Виктор! — продължава Дон. — Ще те убия, мамка ти!
Виктор не спира.
И Дон, въпреки цялото крещене, е не по-малко уплашен от Малори.
— Феликс — казва бавно Малори, вторачена в предния прозорец. — Нали спомена, че отвън е имало градина. В къщата има ли някакви сечива?
— Да. — Феликс също гледа към черните одеяла.
— Наблизо ли са?
— Да.
— Би ли отишъл да ги донесеш?
Феликс се обръща към нея и застива. После излиза от стаята. Малори мислено прехвърля предметите в къщата. Всеки твърд предмет е муниция.
Виктор продължава да лае и положението става все по-зле. И в кратките промеждутъци между пролайванията, Малори чува тревожните стъпки на Феликс, търси инструментите от някогашната градина, които биха могли да им послужат за оръжия срещу онова, което ги дебне навън.
20.
Следобедът на другия ден. Том и Джулс все още не са се върнали.
Дванайсетте часа на Том са се извъртели двойно, че и повече. С всеки следващ час настроението в къщата унива.
Виктор не се отдалечава от зачернения прозорец.
Съквартирантите стояха будни до късно, събрани на едно място, в очакване кучето да спре да лае.
Все някога ще ни пипнат, каза Дон. Няма причина да мислим обратното. Краят на дните настана, хора. И ако става въпрос за същество, което нашият мозък не може да проумее, значи си го заслужаваме. Винаги съм подозирал, че краят ще се дължи на собствената ни глупост.
В един момент Виктор спря да лае.
Сега, в кухнята, Малори потапя длани в кофата с вода. Тази сутрин Дон и Черил са ходили до кладенеца. При всяко тяхно почукване, за да подадат на Феликс следваща пълна кофа, сърцето на Малори подскача с надеждата, че може да е Том.
Плиска лицето си с вода и прокарва мокри пръсти през сплъстената си, потна коса.
— Мамка му — изругава.
Сама е в кухнята. Гледа завесите, покриващи единствения прозорец в помещението. Мисли си за милионите ужасии, които биха могли да са се случили.
Джулс е убил Том. Видял е същество и е извлачил Том до реката за косата. Натискал във водата, докато го е удавил. Или и двамата са видели същество. В някоя къща. Изтрепали са се взаимно. Обезобразените им тела са проснати на пода в нечий кабинет. Или само Том е видял нещо. Джулс се е опитал да го спре, но Том е избягал. И сега се скита из горите. Яде буболечки. Гризе кората на дърветата. Дъвче собствения си език.
— Малори?
Малори се сепва, щом Олимпия влиза в кухнята.
— Да?
— Наистина се притеснявам, Малори. Той каза дванайсет часа.
— Знам. Всички се притесняваме.
Малори посяга да сложи ръка на рамото на Олимпия и чува гласа на Дон откъм трапезарията.
— Не знам дали да ги пускаме обратно.
Малори незабавно отива при него.
— Стига, Дон. — Феликс я е изпреварил. — Как можа да го кажеш?
— Какво става навън според теб, Феликс? Да не би да си мислиш, че си в някакво приятно кварталче? Ако има някой оцелял там навън, то едва ли е благодарение на добри обноски. Кой може да каже, че Том и Джулс не са отвлечени? Може в момента да ги държат за заложници. И шибаните им похитители може да искат за откуп храна. Нашата храна.
— Майната ти, Дон — прекъсва го Феликс. — Ако се появят, ще ги пусна.
— Ако са те — поправя го Дон. — И ако сме сигурни, че от другата страна на вратата някой не е опрял пистолет в главата на Том.
— Може ли да млъкнете и двамата! — намесва се Черил и като минава покрай Малори, влиза в трапезарията.
— Не говориш сериозно, Дон — казва Малори. Дон се обръща към нея.
— Напротив, абсолютно сериозен съм.
— Значи не искаш да ги пуснеш в къщата? — пита Олимпия, застанала до Малори.
— Не съм го казал — репчи се Дон. — Казвам само, че навън може да има лоши хора. Разбираш ли това, Олимпия? Или ти е твърде сложно?
— Ти си пълен кретен — казва Малори.
За секунда има чувството, че Дон ще ѝ се нахвърли.
— Не искам да участвам в този разговор — обажда се Черил.
— Минаха повече от двайсет и четири часа — сърдито казва Дон.