— Мамо — казва Момичето.
— Какво има?
— Движим се в грешна посока.
— Моля?
С течение на времето, докато се предава на умората, е започнала да използва повече по-силната си ръка. В момента гребе срещу течението, без изобщо да разбере.
Внезапно ръката на Момчето се озовава върху нейната. В първия момент Малори се сепва, после разбира. Пръстите му върху нейните, той извършва движенията заедно с нея, сякаш върти чекръка на кладенеца.
В този студен, изпълнен с болка свят, Момчето, чуло как тя се бори, ѝ помага да гребе.
25.
Хъскито ближе ръката на Том. Джулс хърка на килима в хола на къщата. На дъбова поставка зад него има огромен замлъкнал телевизор. До стената са подредени кутии с плочи. Лампи. Кариран диван. Каменна камина. Над нея виси голяма картина с нарисуван плаж. На Том му прилича на Северен Мичиган. На тавана над главата му си почива прашен вентилатор.
Кучето му лиже дланта, защото предишната вечер Том и Джулс се черпиха с гранясал чипс.
Тази къща се оказа малко по-плодотворна от предишната. Преди да заспят, мъжете прибраха няколко консерви, хартия, два чифта детски ботушки, две якенца и твърда пластмасова кофа. И тук нямаше телефонен указател. В съвременната епоха, когато всеки има мобилен телефон, времето на телефонните указатели явно бе минало. Останали са доказателства, че собствениците са напуснали града. Упътвания до градче в Тексас на мексиканската граница. Наръчник по оцеляване, надраскан с химикал. Дълги списъци с провизии, включително бензин и резервни части за автомобил. Квитанциите подсказаха на Том, че хората са си купили десет фенерчета, три въдици, шест ножа, стекове вода, пропан, консервирани ядки, три спални чувала, генератор, лък, олио за готвене, бензин и подпалки. Докато кучето лиже ръката му, Том си мисли за Тексас.
— Кошмари — казва Джулс.
Том поглежда дали приятелят му се е събудил.
— Сънувах, че така и не намираме обратния път към къщата — продължава Джулс. — Никога повече не видях Виктор.
— Нали помниш, че забихме пръчка в моравата — подсеща го Том.
— Не съм забравил. Сънувах, че някой я е взел.
Джулс става и мъжете закусват ядки. Хъскито получава консерва риба тон.
— Да пресечем улицата — предлага Том.
Джулс се съгласява. Мъжете събират багажа. Не след дълго тръгват.
Отвън тревата свършва и започва бетон. Пак са на улицата. Слънцето прежуря. Свежият въздух им се отразява добре. Том тъкмо се кани да го отбележи, когато Джулс внезапно го вика.
— Какво има — обръща се незрящ Том. — Какво?
— Това е пост, Том. Прилича ми на… струва ми се, че е шатра.
— Насред улицата ли?
— Да. На платното на нашата улица.
Том се приближава до Джулс. Четката на метлата му опира в нещо, което издрънчава с металически звук. Той внимателно протяга ръка в мрака и опипва находката на Джулс.
— Не разбирам — казва Том.
Като оставя метлата, Том вдига ръце над главата си и напипва нещо като брезентова козирка. Напомня му за уличния панаир, на който веднъж заведе дъщеря си. Пътят беше блокиран с оранжеви конуси. Стотици художници продаваха картини, скулптури, рисунки. Наредени в безкрайна редица. Продаваха стоката си под увиснал брезентов навес.
Том пристъпва под него. С помощта на метлата описва широка арка над главата си. Тук навесът е поддържан от четири кола.
Военна шатра, мисли си Том. Това няма много общо със спомена му за уличния панаир.
Когато Том беше малък, майка му обичаше да се хвали пред приятелките си, че синът ѝ не допуска да остане неразрешен проблем. Опитва се да намери изход, казваше тя. В тази къща всичко го интересува, абсолютно всичко. Том си спомня как наблюдаваше лицата на приятелките на майка си, жените се усмихваха, докато тя им говореше тези неща. Играчки ли?, продължаваше майка му. Том няма нужда от играчки. За него клонът на дървото е играчка. Кабелите на видеото са играчки. Механиката на прозорците. През целия си живот го бяха описвали така. Той е от хората, които се интересуват как функционират нещата. Питай Том. Ако не знае нещо, ще го научи. Умее да ремонтира разни неща. Всякакви неща. Но Том не намираше в това нищо забележително. Докато не се появи Робин. Тогава го обзе едно неподправено детско изумление пред устройството на нещата. Сега, застанал под шатрата, не може да определи дали се чувства като дете, което се опитва да разбере какво има над него, или е по-скоро бащата, който съветва детето си да се махне оттам.