Мъжете опипват шатрата слепешката, прекарват доста време там.
— Може да ни влезе в употреба — казва Том на Джулс, но Джулс вече го вика някъде отдалеч.
Том пресича улицата. Следва гласа на приятеля си, докато се срещат на съседна ливада. Първата къща, на която попадат, се оказва незаключена. Разбират се да не отварят очи в нея. Влизат.
Вътре се усеща течение. Мъжете знаят, че прозорците са отворени, още преди да са проверили. Метлата на Том му показва, че първата стая е пълна с кашони. Тези хора, мисли си, са се канели да заминат.
— Джулс — казва Том, — провери какво има в кашоните. Аз ще обиколя по-навътре. — Минали са двайсет и четири часа, откакто са напуснали собствената си къща. Сега, усетил килим под краката си, той върви бавно из чуждия дом. Стига до диван. Стол. Телевизор. Джулс и хъскито са почти безшумни. Вятърът свисти през отворените прозорци. Том спира до една маса. Опипва повърхността ѝ, докато пръстите му се спрат в нещо.
Купа, казва си.
Докато я повдига, чува как нещо пада върху масата. Опипва, намира го и установява, че е прибор, който не е очаквал да открие.
Нещо като лъжица за загребване на сладолед, само че по-малка.
Том прокарва пръст по нея. Вътре има нещо гъсто.
Потръпва. Не е сладолед. Веднъж вече му се е случвало да докосне нещо подобно.
На ръба на ваната. До китката ѝ. Кръвта там бе подобна. Гъста. Мъртва. Кръвта на Робин.
Треперещ, придърпва купата към гърдите си и оставя лъжицата. Бавно плъзва пръста си по гладката керамична извивка на купата, докато достига до нещо на дъното. Ахва и изпуска купата на килима.
— Том?
В първия момент Том не отговаря. Това, което е докоснал току-що, му прилича на нещо, което вече някога е докосвал.
Робин го донесе от училище. От часа по биология. Държеше го в отворена метална кутийка от кафе, пълна с монети. Том го намери, докато Робин беше на училище. Опитваше се да установи източника на миризмата.
Разбра, че го е намерил, когато току до ръба от вътрешната страна на кутийката, над купчината монети, забеляза изсветляло топче. Инстинктивно посегна към него. Топчето се смачка между пръстите му.
Око на прасе. Изрязано. Робин беше споменала, че са правили дисекция в час.
— Том, какво става там?
Джулс те вика. Отговори му.
— Том?
— Добре съм, Джулс! Просто изпуснах нещо.
Докато отстъпва, обзет от желание да се махне от тази стая, бутва нещо. И това усещане му е познато.
Това беше рамо, мисли си. На стола до тази маса има труп.
Том си го представя. Седнал. С избодени очи.
В първия момент не помръдва. Обърнат е с лице към мястото, където би трябвало да се намира трупът.
После се изнася с бърза крачка.
— Джулс — казва той, — да се махаме оттук.
— Какво стана?
Том му казва. За броени минути се изнасят от къщата. Решават да се отправят към дома. Едно куче е достатъчно. Между шатрата и онова, което Том намери в купата, никой от двамата не иска да се задържа повече наоколо.
Прекосяват ливадата. После една автомобилна алея. Още две. Кучето дърпа Джулс. Том се мъчи да ги следва. Има чувството, че започва да се губи тук, в тъмнината зад превръзката на очите си. Подвиква на Джулс.
— Насам! — вика Джулс.
Том следва гласа му. Настига го.
— Том — казва Джулс. — Кучето направо ще се скъса да лае срещу този гараж.
Все още треперещ от находката в къщата и все така стреснат, още по̀ из основи, от нелепото присъствие на онази шатра насред улицата, Том настоява да се прибират. Но Джулс държи да видят какво е привлякло вниманието на кучето.
— Това е гараж, отделен от къщата — обяснява Джулс. — Кучето се държи сякаш вътре има нещо живо.
Страничната врата е заключена. Джулс намира един-единствен прозорец и го чупи. Казва на Том, че е бил защитен. С картон. Дупката е малка, но един от двамата трябва да се пъхне през нея. Джулс казва, че ще го направи. Том също е готов. Връзват кучето за една водосточна тръба и пропълзяват през прозореца един след друг.
Вътре ги посреща ръмжене.
Том понечва да се върне през прозореца.
— Май е друго куче! — вика Джулс.
И на Том така му се струва. Сърцето му бие лудо, може би твърде учестено, и той стои с една ръка на перваза, готов да се върне обратно навън.
— Не мога да повярвам — казва Джулс.
— Какво?
— Още едно хъски.
— Моля? Как разбра?
— Пипам му лицето.
Том се плъзва от прозореца. Чува как кучето яде. Джулс го храни.
После Том чува друг звук откъм лакътя си.