Отначало му заприличва на детски смях. После сякаш е песен. Накрая различава непогрешимия звук на чуруликане.
Птици.
Том внимателно се отдръпва. Чуруликането спира. Тръгва пак напред. Усилва се.
Разбира се, мисли си Том, усетил въодушевлението, което на тръгване се бе надявал да изпита.
Докато Джулс говори кротко на кучето, Том тръгва към птиците, в един момент крясъците им стават непоносимо силни. Той опипва един рафт.
— Том — предупреждава го Джулс в тъмното, — внимавай.
— В кутия са.
— Моля?
— Израснах с момче, чийто баща беше ловец. Неговите птици издаваха същия звук. Колкото повече ги приближаваш, толкова по-шумни са.
Ръцете на Том са върху кутията. Мисли.
— Джулс — казва, — да се прибираме у дома.
— Трябва ми още време с това куче.
— Ще трябва да си го наваксаш вкъщи. Можем да ги заключим в някоя стая, ако има проблем. Но намерихме каквото търсехме. Да си вървим.
Джулс слага повод на второто хъски. То се поддава по-лесно. Щом излизат от гаража през страничната врата, Джулс пита Том:
— Взе ли птиците?
— Да. Имам идея.
Вън отвързват първото хъски и се отправят към къщи. Джулс води второто куче, Том е с първото. Прекосяват бавно ливади, после алеи за автомобили, докато стигат до маркера, който са си оставили предния ден.
На верандата, преди да почукат, Том чува как съквартирантите вътре се карат. После сякаш дочува звук откъм улицата зад тях.
Обръща се. Чака.
Пита се колко ли близо е шатрата до мястото, където стоят. После чука.
Споровете вътре секват. Феликс се провиква. Том отговаря.
— Феликс! Том е!
26.
Ще ти се наложи да отвориш очи…
— Трябва да ядеш, Момиче — успява да пророни Малори. Гласът ѝ е слаб.
Момчето е хапнало ядки от кесийката. Момичето отказва.
— Ако не ядеш — продължава Малори, въпреки че лицето ѝ се разкривява от болка, — ще спра лодката и ще те оставя тук.
Малори усеща ръчичката на Момичето върху гърба си. Спира да гребе и изсипва малко ядки от кесийката в шепата ѝ. Дори това елементарно движение ѝ причинява болка в рамото.
Но болката остава на заден план, победена от една мисъл. Истина, която Малори не иска да приеме.
Да, светът от другата страна на превръзката ѝ е враждебен и сив. Да, тя се страхува, че може да изгуби съзнание. Но през хилядите ѝ страхове и проблеми се процежда една доста по-мрачна действителност, коварна, изкусно съградена. Тази мисъл се рее, кръжи, после каца на предната линия на въображението ѝ.
Това е нещо, което изтласква настрани, крие от останалата част от себе си цяла сутрин.
Но на практика именно то бе в основата на решенията, които вземаше през последните години.
Казваш си, че си чакала четири години, защото те е било страх да изоставиш завинаги къщата. Убеждаваш се, че си чакала четири години, защото си искала първо да обучиш децата. Но това не е вярно. Чака четири години, защото тук, на това пътуване, по тази река, където бродят всякакви луди, където има вълци и съществата дебнат в непосредствена близост, та именно тук, ДНЕС, ще ти се наложи да направиш нещо, което не си правила под открито небе повече от четири години.
Днес ще трябва да отвориш очи.
Навън.
Вярно е. Тя го знае. Винаги го е знаела. Какво я плаши повече — възможността пред погледа ѝ да се озове същество? Или невъобразимата палитра от цветове, която ще нахлуе в полезрението ѝ, щом отвори очи?
Как изглежда светът сега? Ще го познаеш ли?
Сив ли е? Дърветата също ли са полудели? Цветята, тръстиката, небето? Целият свят ли е полудял? Сам със себе си ли е влязъл в битка? Земята дали отхвърля собствените си океани? Вятърът се усили. Дали е видял нещо? И той ли е полудял?
Мисли, би казал Том. Ти го правиш. Гребеш. Просто продължавай да гребеш. Всичко това означава, че ще се справиш. Ще трябва да отвориш очи. Можеш. Защото трябва.
Том. Том. Том. Том. Том.
Тъгува по него повече откогато и да било.
Дори в този по-нов свят, тук, на реката, докато вятърът започва да вие, студена вода плиска в джинсите ѝ, диви зверове обикалят бреговете, където тялото ѝ е натрошено, мисълта ѝ е затворник на сивото, дори тук Том ѝ се явява като нещо ярко, нещо правилно, нещо добро.
— Ям — казва Момичето.
Това също е добре. Малори намира сили да я окуражи.
— Браво! — казва между две дълбоки вдишвания.
Пак движение сред дърветата вляво. Звучи като животно. Може да е мъжът с лодката. Може да е същество. Или десетина същества. Лодката дали би устояла на глутница гладни мечки, тръгнали да ловят риба?