Малори е ранена. Тази дума се връща отново и отново в мислите ѝ. Върти се.
Също като Том. Също като сивите нюанси зад превръзката на очите ѝ. Също като шумовете по реката и новия свят. Рамото ѝ. Раната ѝ. Случи се. Онова, за което хората биха я предупредили, стига наоколо да имаше хора, които да я предупредят.
Тръгни по реката, щом се налага, но знай, че може да пострадаш.
О, не знам дали бих рискувал. Може да се нараниш.
Твърде е опасно. Какво ще стане с децата, ако пострадаш там?
Сега светът принадлежи на животните, Малори. Не ходи там. Не тръгвай по реката.
Може да пострадаш.
Да пострадаш.
Боли.
БОЛИ!
Шанън. Мисли за Шанън. Пази спомена за нея.
Тя се опитва. Споменът си проправя път през рояка черни мисли, които са я обладали. Спомня си как двете с Шанън стоят на един хълм. Слънчев ден. Тя вдига малката си ръчичка над очите, за да вижда по-добре. Сочи небето.
Ето го Алан Харисън! Има предвид техен съученик. Облакът прилича на Алан Харисън!
Смее се.
Кой облак?
Онзи там! Не го ли виждаш?
Шанън се примъква до нея на тревата. Опира главица до сестра си.
Да! Ха-ха! Видях го! А я виж онзи там! Той пък е Сюзан Рут!
Сестрите лежат така с часове, оприличават облаците на познати лица. Един нос им е достатъчен. Едно ухо. Онзи има къдрици като на Емили Холт.
Помниш ли небето?, пита се тя, докато — колкото и да е невероятно — продължава да гребе. Беше толкова синьо. А слънцето блестеше толкова жълто, колкото би го нарисувало дете. Тревата зеленееше. Лицето на Шанън беше бледо, гладко, бяло. Както и ръцете ти, вдигнати към облаците.
Накъдето и да погледнеше през онзи ден, виждаше цветове.
— Мамо? — казва Момчето. — Мамо, плачеш ли?
Щом отвориш очи, Малори, пак ще ги видиш. Целият ти свят ще грейне. Досега виждаше само стени и одеяла. Стълби и килим. Петна и кофи вода от кладенеца. Въже, ножове, брадва, бодлива тел, кабели и лъжици. Консерви, свещи и столове. Тиксо, батерии, дърво, хоросан. Вече години наред единственото, което ти се позволяваше да видиш, бяха лицата на съквартирантите ти и на децата ти. Едни и същи цветове. Години наред едни и същи цветове. ГОДИНИ НАРЕД. Готова ли си? И какво те плаши най-много? Съществата или самата ти, докато спомените за милион гледки и цветове нахлуват в главата ти? Какво те плаши повече?
Малори гребе съвсем бавно. Преди десет минути скоростта ѝ бе намаляла наполовина. Водата, урината и кръвта се плискат в глезените ѝ. По брега бродят животни, или луди, или същества. Вятърът е студен. Том го няма. Шанън я няма. Сивият свят зад превръзката започва да се върти като гъста утайка, устремила се към канала.
Малори повръща.
В последния миг ѝ минава през ума, че това е ужасно, какво ѝ става. Прилошава ѝ. Какво ще стане с децата? Ще се оправят ли, ако мама просто изгуби съзнание?
И дотук.
Ръцете на Малори отпускат веслата. Представя си как Том я наблюдава. Съществата също я наблюдават.
После, докато Момчето задава въпрос, Малори, капитанът на техния мъничък кораб, припада.
27.
Малори се събужда, сънувала е бебета. Допуска, че е ранна сутрин или късна вечер. В къщата е тихо.
Колкото повече напредва бременността ѝ, толкова по-живо си представя своето положение. И в двете книги за бременността се говори за домашно раждане. Разбира се, възможно е и без помощ от професионалист, но в книгите не го препоръчват. От хигиенни съображения, казват. Непредвидени обстоятелства. Олимпия отказва да чете тези глави, но Малори е убедена, че трябва.
Един ден болката, за която майка ти и всяка друга майка говори, ще те сполети в същата форма: раждане. Само една жена би могла да го изпита и поради тази причина всички жени са свързани.
И ето че моментът наближава. Вече. А кой ще ѝ помогне, когато настъпи часът? В стария свят отговорът е лесен. Шанън, разбира се. Мама и татко. Приятели. Акушерка, която ще я уверява, че всичко ще бъде наред. На масата ще има цветя. Чаршафите ще миришат свежо. Всички, които вече са раждали, ще я обсипват с любов и внимание; ще се държат така, все едно раждането е да извадиш ядката на шамфъстък. И спокойствието, което всички щяха да внушават, щеше да облекчи невъзможно опънатите ѝ нерви.