Но този отговор вече не е актуален. Сега Малори очаква да роди по-скоро като вълчица: грубо, без удобства, нечовешки. Без лекар. Без акушерка.
Без обезболяващи.
О, как само си бе представяла, че ще знае какво да прави! Че ще е подготвена! Списания, уебсайтове, видеоклипове, съвети от акушер-гинеколога, разкази от други майки. Сега обаче няма достъп до тези неща. До нито едно от тях! Няма да ражда в болница, ще се случи ето тук, в къщата. В някоя от стаите на тази къща! И най-многото, на което би могла да се надява, е Том да помага, докато Олимпия я държи за ръката и я гледа с ужас. Прозорците ще са закрити с одеяла. Може би под задника ѝ ще има тениска. Ще пие мътна кладенчова вода от чаша.
И толкова. Ето така ще стане.
Завърта се пак по гръб. Диша бавно и тежко, забила поглед в тавана. Затваря очи, после пак ги отваря. Ще се справи ли? Ще се справи ли?
Налага се. Затова си повтаря мантри, думи, с които да се подготви.
В крайна сметка няма значение дали ще се случи в болница, или на пода в кухнята. Тялото ти знае какво да прави. Тялото ти знае какво да прави. Тялото ти знае какво да прави.
Само бъдещото бебе има значение.
Рязко, сякаш имитира звуците на бебето, за чието появяване се готви, Малори чува как птиците чуруликат пред входната врата. Тя се отдръпва от мислите си и застава с лице към звука. Докато бавно сяда на леглото, чува почукване на първия етаж.
Застива.
Това на вратата ли беше? Дали е Том? Някой излизал ли е?
Чува го пак и, удивена, сяда. Поставила ръка на корема си, слуша.
Ето го пак.
Малори бавно спуска крака на пода и се изправя, после тръгва през стаята. Спира пред вратата, с едната ръка на корема, другата на дървената рамка, заслушана.
Поредното почукване. Този път по-силно. Приближава се до стълбището, пак спира. Кой е?
Под пижамата тялото ѝ е вкочанено. Бебето помръдва. На Малори ѝ е малко прималяло. Птиците продължават да вдигат врява.
Дали е някой от съквартирантите?
Връща се в спалнята и взема фенерче. Отива до стаята на Олимпия и осветява леглото ѝ. В дъното на коридора вижда спящата Черил.
Малори бавно слиза по стълбите към хола.
Том.
Том е заспал на килима. Феликс е на дивана.
— Том — докосва го по рамото Малори. — Събуди се, Том.
Том се обръща по корем. После се сепва и поглежда Малори в очите.
— Том — за трети път казва тя.
— Всичко наред ли е?
— Някой чука на входната врата.
— Моля? Сега ли?
— В момента.
Пак се чука. Том поглежда към стената.
— Мамка му. Колко е часът?
— Не знам. Късно е.
— Добре.
Том бързо става. Спира, сякаш се опитва да се разбуди окончателно, да се отърси от съня. Спал е с дрехите. До мястото, където го завари да лежи на пода, Малори забелязва наченките на нов шлем. Том щраква лампата в хола.
Двамата се отправят към вратата. Спират в коридора. Следва нова серия почуквания.
— Ехо? — чува се мъжки глас.
Малори стиска Том за ръката. Том светва в коридора.
— Ехо? — повтаря мъжът. — Трябва да ме пуснете. Нямам къде другаде да отида. Ехо?
Накрая Том пристъпва към вратата. Малори забелязва в другия край на коридора да се приближава фигура. Дон е.
— Какво става? — пита той.
— Има някого на вратата — отвръща Том.
Дон, още неразбуден, изглежда объркан. После се сопва:
— И какво ще направите по въпроса?
Пак почуквания.
— Трябва да се приютя някъде — казва човекът. — Не издържам повече сам.
— Ще говоря с него — казва Том.
— Тука не е приют, мамка му — прекъсва го Дон.
— Само ще поговоря с него.
Дон продължава към тях. Малори чува раздвижване на горния етаж.
— Ако има някого в къщата…
— Кой си ти? — пита накрая Том.
Пауза. И после:
— О, слава богу, че има хора! Казвам се Гари.
— Може да е злонамерен — намесва се Дон. — Или луд.
Феликс и Черил също се появяват. Изглеждат уморени. Идва и Джулс. Кучетата го следват.
— Какво става, Том?
— Хей, Гари — обажда се Том, — би ли ни казал малко повече за себе си?
Птиците чуруликат.
— Кой е там? — пита Феликс.
— Казвам се Гари, на четирийсет и шест съм. С кестенява брада. Не съм си отварял очите от доста време.
— Не ми харесва как звучи гласът му — казва Черил.
Олимпия също е дошла.
— Защо си навън? — пита Том.
— Наложи се да напусна къщата, където бях отседнал. Хората не бяха добри. Напрежението нараства.
— Какво означава това, по дяволите? — пита Дон.
Гари замлъква за момент. После отговаря: