— Станаха агресивни.
— Това не ми харесва — казва на другите Дон. — Не отваряй вратата.
— Гари — вика Том, — откога си навън?
— От два дни, ако не се лъжа. Май скоро ще станат три.
— Къде ги прекара?
Къде бях през това време ли? По ливадите. Под храстите.
— Мамка му — изругава Черил.
— Слушайте — казва Гари, — гладен съм. Сам съм. И много ме е страх. Разбирам основанията ви да сте предпазливи, но няма къде другаде да отида.
— Обиколил ли си други къщи? — пита Том.
— Да! От часове чукам по вратите. Вие сте първите, които отговаряте.
— Как е разбрал, че сме тук? — пита останалите Малори.
— Може да не е — казва Том.
— Чука доста време. Знаел е, че сме вътре.
Том се обръща към Дон. На лицето му е изписан безмълвен въпрос какво мисли Дон.
— За нищо на света.
Том с плувнал в пот.
— Сигурен съм, че искаш да го пуснеш — продължава гневно Дон. — Надяваш се, че разполага с информация.
— Да, така е — потвърждава Том. — Надявам се да има идеи. Освен това мисля, че има нужда от помощта ни.
— Да. Е, аз пък мисля, че зад него може да има още седем души, готови да ни прережат гърлата.
— Боже! — възкликва Олимпия.
— Двамата с Джулс бяхме навън преди два дни — продължава Том. — Той е прав, в къщите наоколо няма никого.
— Тогава защо не спи в някоя от тях?
— Не знам, Дон. Храна?
— Вие двамата бяхте навън по същото време. Как така не ви е чул?
— Мамка му — ругае Том. — Не знам как да ти отговоря на този въпрос. Може да е бил на съседна улица.
— Не сте обиколили всички къщи. Откъде знаете, че казва истината?
— Пуснете го — намесва се Джулс.
Дон го гледа ядно.
— Тук нещата не стават така, приятел.
— Ами тогава да гласуваме.
— Хайде, мамка му — гневи се Дон. — Ако някой от нас не иска да отворим проклетата врата, значи не бива да отваряме проклетата врата.
Малори си мисли за мъжа на верандата. В нейното въображение очите му са затворени. Трепери.
Птиците продължават да чуруликат.
— Ехо? — подвиква пак Гари. Звучи напрегнат, нетърпелив.
— Аха — казва Том. — Съжалявам, Гари. Още обсъждаме. — Обръща се към останалите. — Да гласуваме.
— Да — казва Феликс.
Джулс кима.
— Съжалявам — обажда се Черил. — Не.
Том поглежда Олимпия. Тя върти глава в отрицание.
— Не искам да ти го причинявам, Малори — казва Том, — но резултатът е равен. Какво да правим?
Малори не иска да отговаря. Не иска подобна власт. Съдбата на непознатия е захвърлена в краката ѝ.
— Може би се нуждае от помощ — казва. В мига, в който го изрича, вече съжалява.
Том се обръща към вратата. Дон се пресяга и го сграбчва за ръката.
— Не искам да отваряте тази врата — изсъсква.
— Дон — бавно издърпва ръката си от хватката му Том. — Гласувахме. Ще го пуснем. Също както пуснахме Олимпия и Малори. И както Джордж пусна теб и мен.
Малори има чувството, че Дон гледа Том цяла вечност. Дали този път ще се стигне до бой?
— Чуй ме — продължава Дон. — Ако това завърши зле, ако животът ми е изложен на опасност заради проклетото гласуване, няма дори да се замисля да ви помогна, преди да изчезна оттук.
— Дон — прекъсва го Том.
— Ехо? — продължава Гари.
— Дръж си очите затворени! — вика му Том. — Ще те пуснем. — Ръката на Том е на дръжката на вратата.
— Джулс, Феликс — казва Том, — използвайте дръжките на метлите. Черил, Малори, ще трябва да застанете плътно около него, да го опипате. Разбрахте ли? Така, хайде всички, затворете очи.
В тъмното Малори чува отварянето на вратата. Тишина. После гласът на Гари.
— Вратата отворена ли е? — пита той нетърпеливо.
— Побързай — подканва го Том.
Малори чува шумолене. Вратата се затваря. Тя пристъпва напред.
— Дръж си очите затворени, Гари — казва му.
Протяга ръце към него, намира го и опипва лицето му.
Усеща носа, бузите, ямките на очите. Докосва раменете и го моли да си подаде едната ръка.
— Не съм очаквал подобно нещо — признава той. — Какво търсиш…
— Шшшшт!
Тя опипва дланите му, преброява пръстите. Докосва ноктите му, усеща мъхестите косъмчета около кокалчетата.
— Добре — обявява Феликс. — Мисля, че е сам.
— Да — потвърждава Джулс. — Сам е.
Малори отваря очи.
Вижда пред себе си доста по-възрастен мъж с кестенява брада и блейзър от туид върху черен пуловер. Мирише на човек, живял навън седмици.
— Благодаря — казва той, останал без дъх.
В първия момент никой не отвръща. Само го гледат.
Кестенявата му коса с път отстрани е рошава. По-възрастен е от останалите съквартиранти и по-едър. Носи кафяво куфарче.