Знаете историята. Жена видяла съседките си, две възрастни дами, да излизат от дома им. Решила, че са тръгнали на разходка, както всеки ден. Три часа по-късно чула по радиото, че сестрите са окупирали входа на болницата, клечат на стълбите и скачат да хапят преминаващите. Жената отишла до болницата, като си мислела, че понеже познава сестрите, би могла да помогне. Но не станало точно така. По CNN показаха смъкнатото ѝ като маска лице, захвърлено на паважа до кървавия ѝ череп. До нея лежаха двете възрастни дами, мъртви, застреляни от полицията. Тази картина ме втрещи. Най-обикновени хора. В абсолютно обикновена среда.
Що се отнася до Кърк, случилото се в Аляска потвърждаваше всичките му параноични идеи. Въпреки нарастващия ми страх, не бях готов да заменя познатия ми живот с това ново военизирано съществуване, което прокламираше той. Бях готов да покрия прозорците, да залостя вратите и да се скатая, но Кърк вече чертаеше планове за отпор на това — според него — нашествие; така и не стана ясно дали врагът е извънземен, или не. Кърк говореше за оръжия, изживяваше се като ветеран от войната. Какъвто не беше; никога не е членувал в каквато и да е организация.
Гари замлъква. Явно обмисля следващите си думи.
Не след дълго къщата се напълни с псевдовойници. Кърк се кефеше на новопридобитата си роля на пълководец, а аз наблюдавах цялата палячовщина отстрани. Стана ми навик да предупреждавам Дънкан да стои настрана. Такива като Кърк са склонни да излагат приятелите си на риск. Мъжете ставаха все по-свадливи, опияняваха се от въображаеми битки с враговете от „нашествието“ на Кърк. Дните минаваха, а гръмките им закани, че ще защитят града, ще унищожат причината за всеобщата лудост и ще останат в историята като хората, решили този „голям проблем“, се превръщаха просто в празни приказки. Но в къщата имаше и един човек, който все пак реши да действа така, както смяташе за редно. Казва се Франк, и Франк вярваше, че онези същества, срещу които се подготвяше Кърк, всъщност не са истинската заплаха. Все пак Франк дойде в къщата, уплашен, както сам призна, от неизбежното беззаконие, което очакваше да залее страната.
Докато Кърк планираше безполезни ежедневни учения, Франк се самоизолира, почти не излизаше от стаята си на втория етаж. Стоеше там и пишеше. Пишеше денонощно — с химикалка, молив, флумастер и гримове. Един ден от коридора на втория етаж чух звук иззад затворената врата на стаята му. Необуздан звук, изпълнен с напрежение, гневен, с постоянна динамика. Открехнах лекичко вратата и видях Франк, надвесен над бюро, докато пишеше, нареждаше шепнешком за омразното му общество, което „преиграва и вярва в митове“. Нямаше как да знам какво пише. Но исках да разбера.
Споменах на Дънкан. Лицето на брат ми беше смехотворно намацано в камуфлажни окраски. По онова време той вече беше безнадеждно заразен от бръщолевенето на Кърк. Не възприемаше Франк като заплаха. Франк, който използваше гръмки фрази като „масова истерия“ и „психосоматично идолопоклонничество“, докато Кърк и останалите играеха пантомимни сценки в мазето, където уж се учеха да стрелят по мишена, но без оръжие. Никой не обръщаше внимание на Франк, защото го смятаха за безполезен пацифист.