Гари пак прокарва длани през косата си.
— Реших да разбера какво крои Франк в стаята си. Започнах да търся възможност да надникна в тайните му бележки.
Как мислите, какво се случва с човек, който поначало не е в ред, ако види съществата навън? Мислите, че няма да му стане нищо, понеже вече и бездруго с увреден? Или по-скоро предполагате, че лудостта му ще достигне до други, по-висши нива? Вероятно психично болните ще наследят новия свят, понеже няма накъде повече да бъдат увредени? И аз като вас няма как да знам отговорите на тези въпроси.
Гари пийва вода от чашата си.
— Ето как ми се отвори случай. Кърк и останалите правеха нещо в мазето. Франк беше в банята. Моментално взех решение да се промъкна в стаята му. Влязох и намерих записките му в чекмеджето на бюрото. Поемах голям риск, по онова време вече изпитвах сериозен страх от този човек. Другите не му обръщаха внимание, мислеха го за смешник, но аз подозирах, че зад всичко се крият по-дълбоки проблеми. Зачетох се. Не след дълго бях увлечен от думите му. Когато и да беше започнал да пише Франк, ми се струваше невероятно да е изписал толкова страници. Десетки тетрадки, в различни цветове, всяка следваща по-гневна от предишната. Кратички спокойни куплетчета биваха изместени от подчертани изречения с едър шрифт, всяка дума твърдеше, че не бива да се страхуваме от съществата. Наричаше всички останали „ограничени хорица“, които „трябва да бъдат унищожени“. Беше наистина опасен. В един момент го чух да излиза от ваната и бързо напуснах стаята му. Може би в крайна сметка Дънкан не грешеше чак толкова, избирайки да застане на страната на Кърк. Тетрадките ми показаха, че реакциите спрямо новия свят биха могли да бъдат далеч по-сериозни от неговите.
Гари си поема дълбоко въздух. Отърква устни с опакото на ръката си.
— Когато на другия ден се събудихме, завесите бяха дръпнати.
Черил ахва.
— Вратите бяха отключени.
Дон понечва да каже нещо.
— А Франк го нямаше. Беше си взел тетрадката.
— Мамка му — успява да се включи Феликс.
Гари кима.
— Някой пострада ли? — пита Том.
Очите на Гари плувват в сълзи, но се сдържа.
— Не. Никой. Сигурен съм, че Франк би включил това наблюдение в бележките си.
Малори вдига ръка на корема си.
— Ти защо си тръгна? — пита нетърпеливо Дон.
— Тръгнах си, защото Кърк и останалите взеха да кроят подробни планове как да проследят Франк. Искаха да го убият като наказание за стореното.
Стаята е притихнала.
— Тогава осъзнах, че трябва да се махна. Тази къща бе съсипана. Заразена. Струва ми се, че вашата не е. Затова съм ти благодарен — добавя Гари, обърнат към Малори.
— Не съм те пуснала аз — казва Малори. — Гласувахме всички.
Що за човек би напуснал брат си, мисли си тя.
Поглежда Дон. После Черил. Олимпия. Историята на Гари разчувства ли тези, които гласуваха против пускането му в къщата? Или напротив — потвърди страховете им.
Лудост и бъркотия.
Том и Феликс засипват Гари с въпроси. Джулс също се включва. Но Черил е излязла от стаята. А Дон, който винаги има какво да каже, този път не се обажда. Само гледа.
Разделението става все по-осезаемо, мисли си Малори.
Няма значение кога точно е започнало. Сега е видимо. Гари донесе със себе си куфарче. История. И по някакъв начин разделение.
29.
Малори се буди със затворени очи. Вече не ѝ е толкова трудно. Мисълта ѝ се прояснява. Звуците, усещанията и ароматите на живота. Гледките също.
Малори знае, че дори да си със затворени очи, пак виждаш. През клепачите ѝ прониква прасковено, жълто, цветовете на далечна слънчева светлина. В периферията на полезрението ѝ цветовете отиват към сивкаво.
Има чувството, че е навън. Усеща хладния допир на вятъра по лицето си. Напукани устни. Пресъхнало гърло. Кога за последен път е пила вода? Тялото ѝ е горе-долу добре. Отпочинало. Някъде в лявата част на врата си усеща пулсация. Рамото. Вдига дясната си ръка към челото. Щом пръстите докосват лицето ѝ, разбира защо са влажни и мръсни. Всъщност целият ѝ гръб е накиснат. Блузата ѝ е вир-вода.
Над главата ѝ пее птичка. Без да отваря очи, Малори извръща очи към звука.
Децата дишат тежко. Като че вършат нещо. Рисуват ли? Или строят? Играят?
Малори сяда изправена.
— Момче?
Първата ѝ мисъл звучи като шега. Невъзможно е. Грешка. После осъзнава точно какво се случва.
Дишат тежко, защото гребат.