— Момче! — вика Малори. Гласът ѝ не звучи добре. Все едно е издялан от дърво.
— Мамо!
— Какво става?
Лодката. Лодката. Лодката. Ти си по реката. Припадна. ПРИПАДНА.
Като закрепва увисналото си рамо отстрани на лодката, загребва шепа вода и я поднася към устата си. Тогава се изправя на колене, надвесва се и започва бързо да загребва с шепи. Диша тежко. Но сивото се е разсеяло. И тялото ѝ се усеща малко по-добре.
Обръща се към децата.
— Откога? Колко време?
— Ти заспа, мамо — казва Момичето.
— Сънува кошмари — добавя Момчето.
— Плачеше.
Мисълта на Малори препуска трескаво. Дали е пропуснала нещо?
— Колко време? — изкрещява.
— Не много — казва Момчето.
— Превръзките ви на очите ли са? Кажете ми!
— Да — отговарят двамата.
— Лодката заседна — добавя Момичето.
Мили боже, мисли си Малори.
После се успокоява достатъчно, за да може да попита:
— Как я освободихте?
Напипва телцето на Момичето. Опипва ръцете ѝ, докато стигне до дланите.
После се протяга на другата страна и намира Момчето.
Всеки е хванал по едно гребло. Гребат заедно.
— Успяхме, мамо! — казва Момичето.
Малори е на колене. Осъзнава, че смърди гадно. На бар. На тоалетна.
На повръщано.
— Разплетохме се — добавя Момчето. Малори е до него. Треперещите ѝ ръце го опипват.
— Ранена съм — казва тя на глас.
— Моля? — пита Момчето.
— Искам двамата да се върнете на местата си отпреди мама да заспи. Веднага.
Децата спират да гребат. Момичето се притиска към нея, преди да се върне на задната пейка. Малори ѝ помага.
Малори се настанява на средната, където седеше, преди да загуби съзнание.
Рамото ѝ пулсира, но е по-добре от преди. Почивката ѝ се е отразила добре. Отказваше да си я осигури. И тялото ѝ си я взе само.
В мъглявината на будното състояние, Малори усеща повече студ, става ѝ по-страшно. Ами ако се случи пак?
Възможно ли е да са подминали целта си?
Стиснала пак веслата, Малори си поема дълбоко дъх, преди да започне да гребе.
Изведнъж избухва в сълзи. Плаче, задето изгуби съзнание. Плаче, задето я нападна вълк. Плаче поради толкова много причини, че ѝ е трудно да ги изброи. Но наред с всичко, осъзнава и друго — сълзите ѝ се дължат и на откритието, че децата ѝ са способни да оцелеят сами, било то и за кратко.
Обучила си ги добре, мисли си. Тази мисъл, колкото и уродлива да е, я изпълва с гордост.
— Момче — казва през сълзи, — искам да ме слушаш внимателно. Разбра ли?
— Слушам те, мамо!
— И ти, Момиче, от теб искам същото.
— И аз те слушам, мамо!
Дали е възможно, мисли си Малори, да сме добре? Дали е възможно да си изгубила съзнание, да си дошла на себе си и въпреки всичко нещата да са наред?
Звучи неправдоподобно. Не се връзва с правилата на новия свят. В реката, заедно с тях, има и други. Луди. Зверове. Същества. Още колко трябваше да спи, докато дръзнат да нападнат лодката?
Добре че пак гребе, съвсем навреме. Но дебнещите очи сякаш са по-близо.
— Толкова съжалявам — казва тя през сълзи, докато гребе.
Краката ѝ са подгизнали от урина, вода, кръв и повръщано. Но тялото ѝ е отпочинало. По някакъв начин, мисли си Малори, въпреки жестоките закони на този безмилостен свят, тя получи почивка.
Чувството на облекчение трае точно колкото едно загребване с веслата. Оттам нататък Малори отново е нащрек и уплашена.
30.
Черил е разстроена.
Малори я чува да говори с Феликс в стаята в дъното на коридора.
Другите съквартиранти са на долния етаж. Гари спи на пода в трапезарията, въпреки твърдото дюшеме. От пристигането му преди две седмици досега Дон показва значително по-сърдечно отношение към него. Малори не знае как да го тълкува. Дон вероятно е минал на страната на Гари.
Но шепотът на Черил откъм стаята звучи напрегнато. Сякаш е уплашена. Май всички са уплашени. Повече от обикновено. Настроението в къщата, някога разведрявано от оптимизма на Том, помръква с всеки изминал ден. Понякога, мисли си Малори, мрачното настроение надделява дори над страха. И в момента Черил е живото доказателство. Малори се колебае дали да не отиде при тях, евентуално да успокои Черил, но размисля.
— Правя го всеки ден, Феликс, понеже ми е приятно. Това ми е работата. И няколкото минути, докато съм навън, са безценни. Напомнят ми, че някога имах истинска работа. Всяка сутрин се будех с мисълта, че ще отида да си я върша. Гордеех се с нея. Храненето на птиците е единственото, което ме свързва с живота, който имах някога.