Виктор, каза си, той ще те пази.
Боядиса прозорците на колата черни с боята от зимника. Залепи от вътрешната страна на стъклото чорапи и пуловери. С помощта на лепило за дърво, което намери в гаража, и изолирбанд от зимника, прикрепи одеяла и дюшеци към бронята на джипа. Всичко това на улицата. Всичко това със завързани очи. Всичко това, докато понасяше болката от скорошното раждане, сякаш наказана за всяко движение на тялото ѝ.
Трябваше да ги остави сами. Трябваше да отиде сама.
Щеше да кара половин километър в посоката, противоположна на тази, от която беше дошла. После щеше да завие наляво и да кара шест километра. После десен завой и още четири километра. От тази позиция щеше да потърси бара. Планираше да носи храна за Виктор. Той щеше да я заведе обратно при колата, обратно при храната, когато тя му кажеше.
Десетина километра в час звучеше разумно. Достатъчно безопасно.
Но когато опита за пръв път, установи колко трудно е всъщност. Въпреки всички предпазни мерки, шофирането насляпо беше ужасяващо.
Джипът подскачаше жестоко, блъскайки се в неща, които тя не можеше да види. Двайсет пъти се удари в ръба на тротоара. Два пъти намери улични стълбове. Веднъж — паркирана кола. Напрежението беше огромно, съсипващо. С всяко цъкане на одометъра очакваше сблъсък, нараняване. Трагедия. Докато се прибра, нервите ѝ бяха на парчета. Върна се с празни ръце и без да е убедена, че ще има сили да опита пак.
Но го направи. И на деветия път, след като джипът беше зловещо очукан, го намери.
Натъкна се на обществената пералния на седмия път. И тъй като си я спомняше от първото си пътуване към къщата, се почувства окуражена да опита пак. Със завързани очи и уплашена, влезе в един магазин за обувки, в кафене, в сладоледена къща, в театър. Чу как стъпките ѝ отекват по мраморния под във фоайето на офис. Събори лавица с поздравителни картички на пода. Но така и не намери бара. И тогава, на деветия следобед, Малори влезе в незаключена дървена врата и тутакси позна, че е пристигнала.
Миризмата на вкиснати плодове, застоял дим и бира ѝ се стори по-приветлива от всякога. Коленичи и гушна Виктор през шията.
— Намерихме го.
Тялото ѝ беше натъртено. Мозъкът я болеше. Представяше си корема като спукан, мъртъв балон.
Но беше тук.
Дълго търси дървения бар в заведението. Блъска се в столове, удари си лакътя в една колона. Веднъж се спъна, но една маса я спаси от падане на пода. Посвети много време на опити да разпознае оборудването само с опипване. Това кухнята ли е? А това май се използва за смесване на напитки? Виктор я дръпна закачливо и тя се обърна, при което се блъсна жестоко в корема в твърда повърхност. Барът. Като завърза повода му за нещо, което оприличи на железен висок стол, Малори влезе зад бара и напипа бутилките. Всяко движение ѝ напомняше, че е родила съвсем неотдавна. Вдигаше бутилките една по една към носа си. Уиски. Нещо с аромат на праскова. На лимон. Водка. Джин. И да, накрая — ром. Също както някога, когато съквартирантите се бяха събрали да празнуват вечерта, когато пристигна Олимпия.
Беше ѝ приятно да държи бутилката в ръцете си. Сякаш бе чакала този момент цяло хилядолетие. Отнесе го до дъното на бара. Намери високия стол, настани се, вдигна бутилката към устата си и отпи.
Алкохолът се разля във вените ѝ. За момент болката ѝ сякаш понамаля.
В личната си тъмнина тя си даде сметка, че някое от съществата спокойно би могло да седи на бара до нея. Може би тук бе пълно с тях. По три на маса. Наблюдават я безмълвно. Следят омаломощената жена с превръзка на очите и гледащото ѝ куче. Но точно в онзи момент, в онази секунда, на нея просто не ѝ пукаше.
— Виктор — каза тя, — искаш ли да си пийнеш? Имаш ли нужда?
Боже, никак не е зле.
Отпи втора глътка, припомняйки си колко приятно може да си прекара човек следобеда в бар. Забрави бебетата, забрави къщата, забрави всичко.
— Виктор, бива си го.
Но кучето беше заето е друго, тя го усети. Дърпаше повода, вързан за стола. Малори отпи пак. Тогава Виктор заскимтя.
— Виктор? Какво има?
Той задърпа повода още по-силно. Скимтеше, не ръмжеше. Малори се заслуша. Кучето звучеше тревожно. Тя стана, отвърза го и го остави да я води.
— Къде отиваме, Виктор?
Усети, че той я води натам, откъдето бяха влезли, към вратата. Блъскаха се в маси. Лапите на Виктор се плъзгаха по плочките, Малори си удари пищяла в един стол.
Тук миризмата бе по-силна. По-наситена. Миризма на бар.
— Виктор?
Кучето спря. После усилено започна да драска по нещо на пода.