Виктор издаде звук, какъвто никое куче не би трябвало да издава. Звучеше едва ли не като човек в отчаянието си. Малори събра каквото можа.
Усилвателите, достатъчно компактни, че да ги пренесе. Микрофоните. Кабелите. Една стойка.
— Съжалявам, Виктор. Толкова съжалявам, Виктор. Съжалявам.
Когато се изправи, си помисли, че тялото ѝ няма да може да го понесе. Беше убедена, че ако имаше дори една идея по-малко сила, би останала да лежи на земята и да не мръдне повече. Но все пак се изправи. Докато Виктор продължаваше да се бори, Малори се отправи към изхода, долепила гръб в стената. Най-накрая слезе от сцената.
Виктор видя нещо. Къде е то сега?
Не можеше да удържи сълзите си. Но внезапно я обзе по-силно чувство: безценно спокойствие. Майчинство. Все едно беше чужда сама на себе си, живееше единствено заради бебетата.
Прекоси бара, мина достатъчно близо до Виктор, че да усети как кракът ѝ се отърква в него. Това бузата му ли е? Муцуната? Довиждане ли ѝ казва? Или е протегнал език?
Малори продължи нататък и стигна до мястото, откъдето бяха влезли. Отворената врата на избата беше близо. Но тя не можа да прецени точно къде е.
МАХАЙ СЕ ОТ МЕН! МАХАЙ СЕ ОТ МЕН! Докато се бореше с тежката техника, Малори направи крачка напред, но не усети настилка под крака си.
Загуби равновесие. Без малко да падне.
Изправи се.
Не можа да познае собствения си глас, когато изпищя на излизане от бара.
Слънцето пареше по кожата ѝ.
Бързо се отправи към колата.
Мислите ѝ бяха наелектризирани. Всичко се случваше твърде бързо. Слезе от бетонния тротоар и се блъсна здраво в колата. Трескаво, като обезумяла, натовари всичко в багажника. Щом седна зад волана, се разрида.
Жестокостта. Този свят. Виктор.
Стиснала контактния ключ, се канеше да го завърти. Внезапно, с плувнала в пот черна коса, застина.
Дали има шанс нещо да се е промъкнало с нея в купето? Възможно ли е да се е настанило до нея на пасажерското място?
Ако да, значи щеше да го закара при децата.
За да се прибереш, каза си (дори вътрешният ѝ глас трепереше; дори вътрешният ѝ глас звучеше все едно плаче), задължително трябва да следиш показанията на одометъра за изминатите километри.
Заопипва слепешката колата, ръцете ѝ заблъскаха необуздано таблото, удряха тавана, нацелваха прозорците.
Свали рязко превръзката от очите си.
Видя черното стъкло. Беше сама в колата.
С помощта на одометъра отброи обратно четири километра, после още шест до „Шилингам“, после петстотин метра до къщата, като се удари във всички възможни ръбове по пътя си. Движеше се с едва седем километра в час; стори ѝ се цяла вечност.
След като паркира, извади от колата всичко, което бе взела със себе си. Вътре в къщата, в безопасност зад затворената врата, отвори очи и се втурна към стаята на бебетата.
Бяха се събудили. Зачервили личица. Ревящи. Гладни.
Много по-късно лежеше будна, разтреперана на влажния кухненски под. Гледаше микрофоните и двата малки усилвателя, припомняше си звуците, надавани от Виктор.
Кучетата не са защитени. Кучетата могат да полудеят. Кучетата не са защитени.
И всеки път, щом си помислеше, че ще спре да плаче, се разридаваше отново.
34.
Малори е в спалнята на горния етаж. Късно е и в къщата е тихо. Съквартирантите спят.
Тя е насочила мислите си към куфарчето на Гари. Том ѝ заръча в негово отсъствие да се държи по-отговорно. Но това куфарче я смущава. Точно както я смущава и внезапният интерес на Дон към Гари. Точно както всичко, което Гари казва по онзи свой помпозен, изкуствен начин.
Човек не бива да си вре носа в чужди работи. В ситуация, когато хората са принудени да живеят заедно, личното пространство е много важно. Но нима това не е тяхно задължение? В отсъствието на Том, нима не зависи от нея да се увери дали има основание да се чувства така?
Малори се заслушва към коридора. В къщата не се чува движение. Излиза от банята, извръща се към стаята на Черил и различава очертанията на тялото ѝ на кревата — почива си. Надниква в стаята на Олимпия и я чува как тихичко похърква. Внимателно слиза по стълбите, като се държи за парапета. Влиза в кухнята и включва лампата над печката. Мъжди и лекичко жужи. Но се вижда достатъчно. Щом влиза в хола, я посрещат втренчените в нея очи на Виктор. Феликс е заспал на дивана. Мястото на пода, където обикновено нощува Том, е празно.
Малори излиза от кухнята и влиза в трапезарията. Приглушената светлина над печката достига достатъчно навътре, за да може тя да види тялото на Гари на пода. Спи по гръб.