Малори поглежда Констанс, която няма белези.
— Не беше въпрос на избор — продължава Рик. — Ослепихме сами себе си с каквото имахме подръка — вилици, кухненски ножове, със собствените си пръсти. Слепотата, Малори, означаваше пълна защита. Но това беше някога. Днес вече не го правим. Година по-късно осъзнахме, че сме укрепили лагера достатъчно, за да вдигнем този ужасен товар от плещите си. Досега не сме откривали пропуски в охранителната система.
Малори си мисли за Джордж и неговото видео, за провалените експерименти. Спомня си как едва не ослепи собствените си деца в пристъп на жертвено отчаяние.
Констанс вижда. Не е сляпа. Ако преди четири години беше намерила смелост, мисли си Малори, кой знае какво би се случило с теб. С децата.
Рик се обляга на Констанс за подкрепа.
— Ако беше живяла с нас, щеше да разбереш.
Малори е уплашена. Но разбира. И в отчаянието си иска да вярва на тези хора. Иска да повярва, че е довела децата си на по-добро място.
Обръща се и вижда отражението си в един прозорец. Не прилича много на жената, която беше някога, докато оглеждаше плоския си корем в банята, а Шанън ѝ крещеше да чуе новините по телевизията от другата стая. Сега косата ѝ е рядка, без блясък, наслоена с мръсотия и попила кръвта на незнаен брой птици. Скалпът ѝ, раздразнен и червен, се провижда на петна. Тялото ѝ е измършавяло. Чертите на лицето ѝ са променени — деликатните овали са изместени от остри и ръбати чупки, кожата ѝ е затлачена с мръсотия и с нездрав вид. Лекичко отваря уста и отвътре се показва счупен зъб. Сигурно е станало, когато загуби съзнание в реката. Тялото ѝ е нацапано с кръв, насинено и бледо. Дълбоката рана от вълка белязва подутата ѝ ръка. Въпреки всичко вижда, че в жената в огледалото нещо ври и кипи. Същият огън, който я поддържаше четири и половина години, който ѝ налагаше да оцелее, който я заставяше да търси по-добър живот за децата си.
Изтощена, отървала се от къщата, отървала се от реката, Малори се свлича на колене. Маха превръзките от очите на децата. Те примигват и се напрягат на ярката светлина. Момчето и Момичето зяпват, изпълнени със страхопочитание, стихнали и несигурни какво да правят. Не разбират къде са и поглеждат Малори за указания. Никога не са виждали друго място, освен къщата.
Никой от двамата не плаче. Никой от двамата не се оплаква. Гледат Рик, слушат.
— Както казах — внимателно продължава Рик, — тук имаме възможност да правим много неща. Лагерът е много по-голям, отколкото предполага тази зала. Отглеждаме сами всичката си храна и успяхме да хванем няколко животни. Имаме кокошки за пресни яйца, крава за мляко и две кози, които съумяхме да развъдим. Някой ден в близко бъдеще се надяваме да отидем да хванем още животни, да изградим малка ферма.
Тя диша дълбоко и за пръв път поглежда Рик с надежда.
Кози, мисли си. Нещо различно от риба, децата никога не са виждали живо животно.
— В „Тъкър“ сме напълно самодостатъчни — имаме медицински екип, който работи за рехабилитацията на слепите. Тук ще намериш покой, Малори. Аз намирам всеки ден.
— А вие двамата — коленичи пред децата Констанс. — Как се казвате?
Сякаш този въпрос за пръв път изниква пред Малори. Изведнъж в живота ѝ се отваря място за луксове като имена.
— Нейното име — поставя окървавената си ръка на главата на Момичето, — е Олимпия.
Момичето бързо поглежда Малори. Изчервява се. Харесва ѝ.
— А това — притиска Момчето към себе си, — е Том.
Той се усмихва, свенлив и щастлив.
Паднала на колене, Малори прегръща децата си и плаче с горещи сълзи, които ѝ действат по-благотворно от всеки смях досега.
Облекчение.
Сълзите ѝ се леят свободно, кротко, докато си мисли за съквартирантите — как с общи усилия носеха вода от кладенеца, как спяха на пода в хола, как обсъждаха новия свят. Вижда Шанън как се смее, докато оприличава облаците на форми и фигури, преизпълнена с топлота и нежност, безумно влюбена в Малори.
Мисли си за Том. Мисълта ѝ работи трескаво, както винаги, решава проблеми. Няма миг покой.
Мисли си за любовта си към живота.
В далечината, в другия край на дългия училищен коридор, от различни стаи наизлизат хора. Рик вдига ръка на рамото на Констанс, щом тръгват да влизат по-навътре в училищната сграда. Сякаш цялото място се съобразява и иска да осигури на Малори и децата ѝ малко лично време. Сякаш всеки и всичко разбира, че най-накрая тримата са на сигурно място.