Най-после завих… и застинах.
Никакъв изход нямаше пред мен. Никакво изходче дори, а само зелена стена с едва доловими заоблени издутини (като брадавици?). Не беше за вярване! Осем десни и седем леви завоя, посока на оста североизток, пълно отчитане на срещнатите 11 разклонения… не, не можеше да бъде аз да се заблудя, пък дори в истински лабиринт като този!
Стоях втрещен и едва удържах нещо, което се бе срутило върху мен — не, не толкова неприятния факт, че не бях улучил изхода, колкото сгромолясването на една представа за самия мен, на една куха илюзия, както изглеждаше вече. Не че е кой знае какво важно качество, сигурно има и поне 500 по-важни, но умението ми да се ориентирам в пространството, което никога не бе ме подвеждало, беше съкровен източник за малко повечко самочувствие. И сега…
Нещо в света се беше срутило.
Излишно бе да стоя на едно място — пред мен имаше стена, но изходът трябваше да е някъде наблизо, в първото или второто разклонение вляво или вдясно, уверен бях, че посоката със сигурност е вярна — североизток. На влизане се бях движил срещу тукашното слънце, на излизане то бе в гърба ми. Едва ли съм се отклонил повече от 20–30 метра.
Тръгнах наляво — един… два… три… и в четвъртия коридор нищо. Върнах се пак към центъра, пак обезпокоен, и сега тръгнах надясно, като този път реших да оставям дълбоки следи в пръстта там, където коридорите се разклоняваха. Прерових сега не четири, а шест или седем поредни отклонения вдясно — бях сигурен, че всяка секунда ще зърна изхода! — и пак нищо… Реших, че не действам достатъчно методично, и се върнах в центъра. Явно не можех да разчитам на усета си — от чуждо планетно магнитно поле ли, от нещо друго ли, но той не бе наред. Сега начертах скица на картона и пак започнах търсенето, като внимателно отбелязвах всичко по нея… Така минаха още няколко минути. Едва тогава наистина се притесних. Изведнъж си помислих, че всичко е напразно, измъкване оттук няма и ме очаква нещо съдбовно, неотвратимо, срещу което всякакви усилия са безсмислени. И все пак това още не бе истинска паника, не още. Наясно бях, че трябва да се върна в началния, „нулевия“, коридор, който най-добре познавах, и без да бързам, пак се отправих към него. За кратко успокоен от взетото решение можех да обърна отново внимание на околното и да установя най-важното. Нещо се беше променило.
Но не схванах веднага каква е промяната. Дългите сенки от ниско спусналото се слънце придаваха тайнствен и зловещ вид на скалите наоколо, още повече че слабите и неясни преди шумове се бяха засилили и обогатили — към бълбукането и къркоренето се примесваха звуци от суркане и тъпо пляскане — невероятно беше да идват от скалите наоколо, но пък и в никой от многобройните коридори не бях забелязал нищо, което да ги обяснява. Ако бях попаднал просто в един много сложен лабиринт, щях да се радвам, но още не смеех да мисля какви други обяснения може да има, когато бях принуден да спра, тъй като пътят ми бе препречен от стена.
Но тук… не трябваше да има стена. В никакъв случай! Защото… защото преди малко бях оставил ясни следи в този коридор… а сега… скалата го затваряше напълно! И не само това.
Скалата бе закрила наполовина една от стъпките ми така, сякаш бях ходил по тази земя преди милиони години, когато неизвестни геологически процеси бяха родили тези странни каменни стени.
Това, разбира се, бе невъзможно. Сигурно и вие бихте се изненадали така, ако родната ви къща или някое добре познато масивно здание в града ви се придвижи крачка напред и затисне под стената си захвърлена обувка или част от изтърсен вчерашен вестник!
И все пак скалата, закрила стъпката ми, се изпречваше пред мен. Значи… значи скалата се движи… движеща се скала… Осъзнах го тъй бавно и мъчително, сигурно защото не исках, не желаех да го приема, не!
Но… движещи се скали няма.
Значи бе ясно поне едно — никакъв „скален лабиринт“, никакво „каменно цвете“ не е това, а… нещо живо.
Признавам, при този извод ми се стори, че в стомаха ми господства пълен вакуум. Обзе ме ужас. Още повече че условното „вероятно“ бе съвсем излишно — „стените“ се движеха вече така видимо, „брадавиците“ по тях ту се всмукваха, ту се издуваха с такъв неприятен мляскащ звук и конфигурацията на коридорите се изменяше тъй очевидно, че стоях напълно парализиран от прозрението си. Нямах основание да се съмнявам — намирах се във вътрешността на някакво живо същество… Доскоро случайните и неопределени движения на коридорите сега вече все повече ми напомняха… перисталтиката на огромни, лениви черва, които целенасочено изтласкват полусмляната храна и веднъж възникнала тази представа вече не можех да я преодолея, макар че добре осъзнавах как подпомага тя паниката и отвращението от положението, в което се намирах, да диктуват поведението и обезсилват волята ми.