Стените като че ли се издуваха отвътре от мощна струя въздух или от налягането на някаква течност и почти се допираха, закривайки за малко цялата ширина на коридора, след това спадаха, за да се издуят отново, но вече малко по-напред. Така „вълната“ идваше все по-близо и по-близо до мен, а аз си стоях на място, прикован от ужаса на неприятното прозрение, без все още ужасната перисталтика да ме накара да се изместя. Последното отклонение от коридора бе на 4–5 метра от мен и едва когато вълната от конвулсии го достигна, се сетих, че единственият ми изход е там — затичах се назад, преодолявайки последните остатъци от гордостта си и срама, който изпитвах от ужаса, вдъхнат ми от този странен организъм.
Беше късно.
Стените на огромното „черво“ се движеха в почти правилен ритъм и вече настъпваха към мен отсам разклонението. В другата посока коридорът бе затворен от новопоявилата се стена — с две думи, намирах се в сляп израстък, в някакъв апендикс, от който втори изход нямаше. Двайсетината метра, които ме деляха от движещата се тъкан, ми осигуряваха само няколко секунди за размисъл, не повече. Огледах отново стените вляво и вдясно — не, не можех да премина през тях, пък и откакто разбрах що за „стени“ са това, не горях от желание да се катеря по тях и дори да ги докосвам. Вгледах се в издуващите се части, които настъпваха към мен, и ми се стори тогава, че те се „съобразяваха“ с положението ми. Да, да, когато не стоях в центъра на коридора, а вляво, то лявата стена се издуваше едва-едва, а дясната много силно, така че почти се допираха. Това бе нещо живо… но дали и разумно? Дали се съобразява с размерите на плячката? Между двете стени и при издуването оставаше тясна пролука, 3–4 см, през които, естествено, не можех да премина. Не бе ли това „съобразяване“ с моята ширина?
Мисълта, да застана така, че тялото ми да изглежда много „по-широко“, отпърво не ми се видя особено убедителна. Ала нямах вече никакво време, проснах се по корем, напречно на ширината на коридора, с надеждата, че икономичното черво ще се свие по-малко, тъй като за толкова широко тяло като моето пълно свиване не е необходимо. Ако сметката ми бе правилна, чудовището, в чиито вътрешности се намирах, би свило стените си така, че да ме смачка, но съвсем не докрай. Но ако бе разумно? Или ако не отреагирваше автоматично на промяната в ширината на жертвата?
Нямаше за кога да се терзая с предположения — издутините се приближиха плътно до мен, като процепът между тях се бе увеличил наистина, но съвсем малко, все пак нямах избор, издържах буквално до последната секунда и само миг преди брадавичестата пулсираща повърхност да се допре до тялото ми, се изправих и с рамото напред преминах рязко през фаталния процеп… затичах се — нови вълни следваха по коридора, но сега не бе трудно да се добера до страничното разклонение и бързо да се отдалеча на стотина метра от най-близката опасност.
Едва тук осъзнах какво изпитание съм преминал, едва сега ме разтърси продължителна тръпка и усетих мокротата на изпотения си гръб. За няколко секунди само така се отпуснах, че ми изглеждаше невероятно същото това аз преди минута да се измъква без колебания по единствено възможния начин с толкова хладнокръвни, безупречно точни движения в най-подходящия миг. Отново и отново, непрестанно, поне за десети път разигравах решителните 3–4 секунди — гледах някак си отстрани на човека, който бе успял, възхищавах се на безпогрешните му ходове, без ни най-малко да се идентифицирам с него.
А все пак това бях аз! Аз се измъкнах от гнусния апендикс, аз успях да излъжа лабиринта и след като той така лесно се лъже, значи няма защо да се страхувам особено, нали така? Значи трябва само да се запазва самообладание във всеки случай, дори в най-безизходния да не допускам паника и объркване и всичко ще е наред! С търпение и самообладание ще изляза от него — спокойствието ще е за мен нишката на Ариадна!
…Перисталтиката продължаваше, аз се движех бавно, като избирах коридори, в които стените едва-едва се издуваха. Опитвах се да си представя какво би станало, ако ме бяха спипали „възглавничките“. Може би хващайки жертвата, те все повече притискат, докато я смачкат напълно, и след това смелят? Може би само пробиват в една точка кожата (в моя случай и дрехата) и впръскват в тялото някакви силно действащи сокове или киселини, които преваряват и смилат жертвата, преди да бъде „поета“ и усвоена от гигантския капан-лабиринт? А може би измъкват тялото от костюма като кренвирш от обвивката му, след като е скъсан по средата…