Постепенно забелязах, че активността на лабиринта бе така насочена, че аз, търсейки по-спокойни „води“, постепенно се премествам към центъра на странния организъм. Това обаче никак не ми харесваше. Крайно време беше да изработя някаква цялостна стратегия, след като открих успешна тактика, но все още не знаех какво в края на краищата представлява този лабиринт. Нещо като грамадно насекомоядно цвете? Това бе най-вероятното. Но не бе ли нещо като морския червей зелена бонелия — там мъжкият се прикрепя за цял живот в отделителната система на десетки пъти по грамадната женска? Или всичко това е някакъв странен пример за симбиоза между два, три или четири различни вида? Но най-натрапчива бе аналогията с гигантски вътрешности, с лабиринт от нечии преплетени черва, което естествено ме изпълваше с погнуса, но и със страх.
И все пак най-вероятно земните аналогии не можеха да помогнат — трябваше да избирам вариант при крещящ недостиг на информация — съвсем като великите пълководци, нали?
I вариант. „Оставям се на течението и то рано или късно ме принуждава да се озова в центъра на системата. Поне ще разбера какво е това чудо.“
„Да, но е опасно. Кой знае какво ще завариш там — едва ли случайно перисталтиката се опитва да те изтика именно в центъра. Не се ли боиш, че няма да издържиш ужасната гледка, която може би би се открила пред очите ти?“
II вариант. „Да чакам изменение на обстановката, като се разхождам из по-спокойните части на лабиринта.“
„Да, да блуждаеш безкрайно, докато накрая паднеш от изтощение и стените те смелят по един от гореописаните начини!“
„Добре, има и III вариант — преодолявам две-три опасни стеснения към периферията на лабиринта и се измъквам навън през някой изход.“
„А ако няма изход?“
„Трябва да има. Може временно да се закрива, но изход трябва да има. Пък може и да се опитам да се покатеря по стените, щом стигна последната преграда…“
„Твърде оптимистично. А сигурен ли си, че ще можеш да излъжеш стените още няколко пъти, както успя веднъж?“
„Вероятно ще успея, инстинктът е елементарен. А и просто нямам избор — стените не само се издуват, но се и местят, така че рано или късно ще успеят да ме притиснат.“
Изведнъж, съвсем неочаквано — тъй неочаквано, че ми се стори нереален, чух някакъв нов силен звук.
Приличаше удивително на животински рев… да, на квиченето на едрите тромави „клу“… приличаше, сигурно защото си беше точно това — ревът на ужасено животно, идващ някъде не много отдалеч. Беше така неправдоподобно… като халюцинация. Но ревът се повтори и потрети, стори ми се дори, че усещах вибрациите на почвата под тежкото туловище, и се наложи да призная, че не сме сами двамата с лабиринта — мисъл, с която вече бях свикнал.
Отправих се към звука. С всяка крачка обаче напредването ми ставаше все по-трудно и по-опасно — бързи „вълни“ преминаваха по стените на коридорите и трябваше да прилагам цялото си новопридобито умение, за да се промъквам през процепите. Най-сетне тропотът пред мен секна заедно с последния рев, заместиха го други, непознати звуци и услужливото ми въображение побърза да синтезира няколко варианта на кратката агония и започналото смилане… Неволно потреперах. Та нали моето тяло можеше да бъде притиснато и смляно в някой ъгъл, а току-що ми бяха доказали, че не е в традициите на гигантското хищно „цвете“ да прощава. И преди още да успея да потуша смута в душата си, ситуацията рязко се влоши — пулсиращият коридор пред мен сякаш побесня, перисталтиката вече заприлича на серия непрекъснати малки избухвания, които се опитваха да ме обхванат отвсякъде… Да, твърде очевидно бе всичко този път… Съвсем ясна бе станала връзката между… моята паника и активността на системата, за да си позволя да я пренебрегна. Та, разбира се, лабиринтът отреагирва с „перисталтика“ само когато истински животински страх обхване проникналото вътре същество, когато паниката го овладее и то започне в ужас да се лута насам-натам! Не беше ли и с мене същото? Нищо особено нямаше в началото, но колкото повече навлизах в лабиринта, толкова дремещият някъде дълбоко у мен атавистичен страх от неизвестното изплуваше нагоре, а с него се пробуждаше постепенно и активността на „коридорите“; техните движения на свой ред увеличаваха притеснението и безпокойството, което състояние още повече стимулираше системата… и така нататък, една устойчива обратна връзка между двете явления, която може само при изключителни случаи да се прекъсне. Както успях аз при първото ми измъкване от апендикса… Да, разбира се, после се успокоих, разбрах, че съм по-силен от лабиринта именно с разума си, мозъкът ми не излъчваше „паника“ на неизвестната вълна, към която бяха чувствителни стените — и нищо, никакви атаки към мен, само общото вълнение, обхванало целия организъм, продължаваше. Едва тук, около погнатото животно, предизвикало само своята безизходица, моето смущение наново предизвика агресивността на системата и „вълните“ полетяха по коридорите към мен.