Вече знаех основното. Отпусках се и мисълта ми плуваше някъде далеч, а вълните укротяваха своя бяг и постепенно замираха, докато накрая само неясният шум и лекото потрепване на стените издаваха, че гигантският организъм още не се е успокоил напълно, все още е „на лов“. И нямаше вече нужда от печелившата тактика за минаване през тесни процепи, защото бях разбрал главната тайна на лабиринта.
Но не бях разбрал всичко, разбира се. Задавах си десетки въпроси, на които нямах сигурен отговор. Например, какво привличаше другите животни в този огромен капан? Не бяха ли получили рефлекс да се държат настрани от него? Не ги ли влечеше нещо в неговия център — може би някакъв водоизточник, около който се е настанил лабиринтът? Успяваха ли някои да излязат от плетеницата, без да разбудят със страха си дремещия хищник? Само на енергията и веществата, които получаваше от пленените животни, ли разчиташе грандиозният лабиринт, или беше същевременно растение, което може директно да ползва енергията на тукашното слънце и веществата от почвата? И дали… дали не е всъщност онова разумно създание, което търсим?
Ха, отговорите са съвсем близо. Черна сянка мина отгоре ми и бързо вдигнах глава — не, не беше непознато животно, а индипланът на Мария, който меко се приземи отвъд лабиринта, на стотина метра от мене. Открила ме е най-после. Знам какво ще предположи веднага щом й разкажа приключенията си — че имаме шанса да открием някаква изоставена машина, ако не и фабрика на чужда цивилизация. Какво пък, не е съвсем невъзможно…
Само че… каква беше тази хитра усмивчица на лицето й? И как така точно сега се появи? Да не би… отнякъде да ме е следила? Да има пръст в цялата тази работа? Да експериментират с мен като с животно?!
— Мария! — изкрещях аз. — Мария!!!…