На „таблото за обяви“ не намирам често писма, адресирани до мен. Но сега имаше две.
„Иване! В навечерието на пътешествието из гората ще те чакам там, където беше подялбата. Сивия.“
Това е Ромка. „Подялбата“ стана в „Трите прасенца“, а навечерието на операцията в Ал-Кабар е започнало преди четвърт час.
Неочаквано изтрезнях. Защо ли ме търси Ромка — при това толкова спешно? Писмото е писано тази нощ. Интересно дали го е писал сам или под диктовка… на Човека Без Лице, например?
Второто писмо не ме изненада, защото го очаквах.
„Седемдесет и седем. На обичайното място, в обичайното време. Братята.“
Аз съм седемдесет и седми номер. Братята — това са побеснелите дайвъри.
Както повелява Кодекса, аз казах на Крейзи Тосър и Анатол своето дайвърско име — между другото това е и истинското ми име.
Както повелява Кодекса, те са подали срещу мен оплакване. Аз нахълтах в периметъра на тяхното работно пространство. Отгоре на всичко употребих оръжие.
Такива неща не се прощават.
— Неудачник… — промърморих аз. — Майната ти… какво ми причиняваш?
Проклет да е мигът, в който се полакомих за Медала за Всепозволеност и хукнах да те спасявам!
— Вики, потапяне — заповядах аз. — Личност номер седем… Лечителят.
Знам три от личностите на Ромка. Ако броим и вълка — дори четири. Но днес е дошъл с нова — кльощав чорлав пубер с очилца. Стои до самия бар, блещи се насам-натам и с нищо не напомня за подредения Ромка. Познавам го само защото изпива на екс чаша перцовка.
— Ромка?
— Льоня?
Стискаме си ръце.
— Ще пиеш ли? — интересува се той.
— Не. Аз вече такова… в реалността.
— Алкохолик — мърмори Роман. Кой ми го казва! Като се има предвид устойчивостта му към алкохола… — Льоня, ти в час ли си, че си загазил?
— Да. А в какво по-точно?
— Има оплакване срещу тебе. От някой си Анатол и от Тосър. Засега не са съобщили подробности по обвинението.
Кимвам.
— За това знам.
— И други неприятности ли се очакват?
— Милион.
Често работим заедно. Върколакът ми е симпатичен, а изглежда и аз на него.
— Какво става, Льоня?
— Ами помисли.
Роман се мръщи, и изведнъж нервно сваля очилата.
— Това с „Warlock“-а… твоя работа ли е? — прошепва той.
— Позна…
— Значи… „Лабиринта“…
— Ш-шт! — Спомням си думите на Шурка за изтичането на информацията. — Да сменим темата.
Ромка вика бармана — днес той не е човек, а стопроцентова програма, и отново е с пълна чаша.
— Е, т’ва е яко, Льонка… — тихо бърбори той. — Загазил си. Затънал си до ушите в неприятности.
Изведнъж разбирам, че върколакът изобщо не е стреснат от мащаба на връхлетелите ме неприятности и хич не се притеснява за мен. Той е възхитен! Във възторг е от нажежаването на страстите, от това, че и лично върху него падат отблясъците на скандалната ми слава. Ако ние, дайвърите, дето сме егоисти до мозъка на костите, сме способни да възприемем себеподобния си като кумир, тогава аз съм станал такъв за Ромка.
— Ако при разбора ти потрябва помощта ми — казва той, — ще я получиш. И не само от мен!
Може и да ми потрябва… може и да я получа. Роман е контактен човек и общопризнат лидер в тесния кръг на дайвърите върколаци.
— Все едно ще ми се наложи да изчезна. За дълго време — честно си признавам аз. Роман мига на парцали.
— Какво? От мрежата ли? Сериозно?
По-сериозно не може да бъде… Аз кимвам утвърдително.
— А как ще живееш? — недоумяващо пита Ромка.
Само ние, обитателите на виртуалния свят, можем да се разберем взаимно.
Нима е възможно да се живее без компресираното от дълбината време, светкавичните премествания от прохладата на ресторанта върху нажежения пясък на плажа, без нарисуваните джунгли и измислените планини, без безкрайния кипящ поток информация, без едновремешните вицове и току-що дописаните книги, без маскарада на костюмите и телата, без стотиците и хилядите приятели и познати от всички ъгълчета на Земята?
Нима това е възможно?
Трябва да си се отбивал до Дийптаун, за да разбереш какво губиш.
— Не знам, Ромка. Но от „Лабиринт на Смъртта“ и Ал-Кабар…
Той кимва. Какво има да се разбира толкова — слоновете ги е страх от мишки само в приказките. А пред тези корпорации ние не сме мишки дори, а листни въшки.