— Ние ценим опитите ви да помогнете… огромно ценим.
За първи път се изразява неправилно и аз разбирам — Гилермо не общува през програма-преводач, той знае руски. Дяволски добре го знае. Това е приятно. Но не е изненада — процентът на геймърите руснаци е доста висок. Изглежда поради факта, че прословутото ни национално нехайство е оцеляло до днес… и много фирми, без да подозират, плащат за развлеченията, а не за работата на сътрудниците си в дълбината.
— Но се наложи мнението, че сме се сблъскали с акция на враждебно настроен дайвър. Продължаването на спасителната мисия означава поддръжка на плановете му. Не е ли така?
Кимвам. В гласа на Гилермо няма увереност. Но и аз не мога да противопоставя нищо на думите на дайвърите на „Лабиринта“.
Поне за момента.
Излишно е да споря.
— Фирмата ще ви изплати възнаграждение — казва Гилермо. — Дори можем да се пазарим за сумата… мъничко.
Той лукаво и доброжелателно се усмихва.
— Оставям сумата на вашата преценка — казвам аз.
Гилермо ме поглежда изпитателно. После сяда на бюрото. Попълва чек. В ръцете си държи позлатен „Паркър“ и чекова книжка на „Чейз Манхатън“. Сумата не ме смайва така, както би станало преди операцията в Ал-Кабар, но въпреки това внушава уважение.
— Благодаря — тържествено казва Гилермо и ми връчва чека. Това е просто формалност, парите вече са преведени на тайната ми сметка, посочена в договора. Но е приятно да държа в ръце несъществуващия чек.
Кимвам, стискам ръката на Гилермо. И това е всичко, мога си да тръгвам. На малкото момченце му дадоха бонбонче и го изпъдиха от компанията на възрастните, които играят на сериозни игри.
— По чашка за на добър час? — господин Агире с усмивка изважда от бюрото бутилка. Истински френски „Арманяк“. Във виртуалността той струва малко повече от кока-колата, но самият жест е приятен. Агире сякаш не се съмнява, че вкусът на тази напитка ми е познат.
Чукваме се и отпиваме по мъничко. Не съм почитател на коняците и брендитата, но винаги е полезно за самочувствието за миг да се почувстваш познавач на благородните питиета.
— Досещам се как ще похарчите тази сума — неочаквано казва Гилермо.
— Ще споделите ли?
— Те ще се върнат в сметката на „Лабиринта“ — Гилермо се усмихва.
— Не.
Той смаяно повдига вежди.
— Ще се откажете? Наистина?
— Ще спася Неудачника. Но за целта си имам свои пари. А чека… ще го върна. За да промените сумата.
Гилермо кимва. Той е очаквал моята настойчивост и е напълно удовлетворен от обещанието ми.
— Късмет, дайвър.
— Ако в „Лабиринта“ се случи нещо неочаквано… дали ще можете да ме уведомите? — интересувам се аз. — Неофициално.
— Адресът — делово казва Гилермо.
Давам му визитка, на която е посочен адресът ми в мрежата. Това не са моите координати, а само пощенска кутия, на която, след като въведа паролата, ще мога да получа писмо, адресирано до Стрелеца.
— Да ви извикам ли такси? — интересува се господин Агире на прощаване.
— Благодаря, Вили, няма нужда.
Спирам кола на „Дийп-разводач“, след като съм се отдалечил на два-три квартала разстояние. Не защото се страхувам да не ме проследят, а защото човек не бива да изневерява на добрите си навици.
— Квартал Ал-Кабар — нареждам аз. Този път шофира миловидна червенокоса жена със ситни бръчици около очите. Великолепно изградено лице…
— Посоченият адрес не съществува — огорчава ме тя.
— Ал-Кабар. Осем-седем-седем-три-осем.
— Поръчката е приета.
Колата потегля, улиците бързо прелитат покрай нас. Помолвам Вики да смени мъжествения облик на Стрелеца с простодушната физиономия на Иван царския син. Секунда — и в огледалцето се отразява юнак в бели дрехи.
Картинки, картинки и нищо повече. Сега програмите на „Дийп-разводач“ прехвърлят моя канал за връзка от сървър на сървър, подготвят се да ме свържат с Ал-Кабар — да ме закарат при моста от конски косъм и неговия пазител — ифрита. Картинки, и нищо повече. Дълбината не може да има собствен разум!
И все пак не се чувствам сигурен дори в собствените си мисли.
1
Пустинята ме посреща с горещия си полъх, а ифритът — с кански рев.
— Нима посмя да се върнеш, крадец с крадците!
Добра програма… с памет…
Ифритът откъсва от пясъка каменните си стъпала, прави крачка, втора. Мостът-косъм се изопва и звънти, но засега не се къса. Това е нещо ново — през изминалите дни програмистите на Ал-Кабар са добавили към функциите на програмата и подвижност!
— Стой! — крясвам аз и вдигам ръце. — Дошъл съм при Фридрих Урман. Не съм в твоя власт!
Исполинският юмрук трепери над главата ми. Между пръстите пращят искри.