— Някои проучвания на груповата психология.
— Провеждай ги на друго място.
Белезникавите очи ме обхождат от долу до горе.
— Тук ли работиш?
— Не.
— Значи си мутант.
Обърквам се от тази странна характеристика и Каскетчо пояснява:
— Загуба на социална и етична ориентация. Разпадане на личността. Неизбежна и отвратителна метаморфоза.
Вече отворил вратата, той добавя:
— Колко отегчително…
…Гласът на Вики ме догонва на изхода:
— Чакай, Леонид. Недей!
Съвземам се доста трудно. Оказва се, че дясната ми ръка е впита в колана, а лявата е свита в юмрук. Гледам Вики и усещам как яростта ми постепенно утихва.
— Каскетчо ли беше това?
— Да.
— Май започвам да разбирам вашата реакция…
— Укроти ли се? — интересува се Вики. — Добро момче. Да тръгваме.
Все още не съм се успокоил напълно след скорошното избухване. Странно, не съм очаквал, че толкова лесно могат да ме изкарат от равновесие с общо взето нищо незначещи думи.
— Кой е той, Вики?
Тя усеща, че ще се наложи да отговори на въпроса.
— Нищо особено. Просто човек, който мисли, че има право да съди другите.
— Например — виртуалните проститутки?
— Не само. Знам още две-три места, където Каскетчо провежда експериментите си.
— Говореше нещо за психология…
Не знам защо, но тези думи развеселяват Вики:
— Всяка личност, която не е способна да твори, непременно търси оправдания за деструктивното си поведение. Много често те се изразяват в отчуждено наблюдение на недъзите на света. Особено на такива като нашия бордей…
Влизаме през вратата, от която се усмихва черното коте, и Вики продължава:
— Психологията, според общоприетите разбирания, е крайно елементарна наука. Хора, които не са в състояние сами да забият дори един пирон или да римуват две строфи, нямат и сянка на съмнение относно способността си да разбират и да съдят другите. За тези, при които се стига до крайности, това се превръща в смисъл на живота и извор за самоутвърждаване.
— Каква си ти, Вики?
— Психолог. Кандидат на науките, ако толкова искаш да знаеш.
Тя изтупва от стола ситните камъчета и сяда. След земетресението стаята явно се нуждае от почистване. Понеже втори стол и така и така не се намира, аз клякам.
— А каква е темата на дисертацията ти?
— „Сублимация на анормалните поведенчески реакции в условията на виртуалната реалност“.
Сякаш за да се извини, тя добавя:
— Прието е да се формулира по такъв начин.
Ето какво било…
— Ти изучаваш такива като Каскетчо? — питам аз. — Истинският ловец дебне за ловци ментета, а?
— Не. Вече отдавна не, Льоня. Беше ми интересно да ги изучавам половин година, година. А сега всички ми изглеждат еднакви. И Каскетчо, и другите като него. Всички патологии са еднакви и ако познаваш един психопат, можеш да предскажеш поведението на хиляди.
— Тогава защо…
— Защото ги има. Тук напиращата от тях деструкция може да причини болка на един, на няколко човека. В реалния живот те оставят след себе си диря от разбити съдби, отровена любов, поругано приятелство. Може би даже белязана с кръв. А тук са безобидни. Цялото им високомерие, животински реакции, интриги и самонадеяност — всичко това е прах. Прах, носен от вятъра.
— Но нали ти тежи да си тук!
— И какво от това? Не истинската, а нарисуваната Вики изпитва болката.
— Вики…
— Моля те — не се меси в работите на заведението. Защото Мадам ще ти отнеме достъпа.
Тя се усмихва и аз се обърквам.
— Добре. Когато съм тук, няма да се меся.
— А когато не си?
— Това вече е въпрос на лична свобода.
Вики разперва ръце.
— На колко години си, Леонид?
— Става ли да направим размяна? — питам бързо. — Информация за информация?
Във виртуалността никой не афишира биографичните си данни. Но Вики дори не подозира доколко не съм свикнал да ги афиширам аз.
— Добре. Аз съм на двайсет и девет, Леонид.
Успял съм да се зарадвам, преди да отговоря.
— На трийсет и четири.
— Не е за вярване. Давах ти малко над двайсет.
Не си заслужава да споменавам, че моите опасения са били напълно противоположни.
— Виртуалността мами.
— Не. Виртуалността е като лед. Замразява ни в себе си веднъж и завинаги. Невъзможно е да свалим първата си маска. После можем да си измислим стотици тела, но онова, първото, винаги ще се забелязва.
— Първата ти маска Мадам ли беше?
Вики взема от масата чантичката си, вади цигара, запалва.
— Да, Льоня. Получихме субсидия за изследване на сексуалното поведение на хората във виртуалното пространство. Западняците бяха малко побъркани на тая тема… все пак една трета от информацията в мрежата засягаше секса. Затова и аз си измислих този образ — нахакана, вряла и кипяла, нагледала се на какво ли не притежателка на бордей.