— Сполучлив е — признавам аз.
Вики издишва дима и пита с лека ирония:
— Може би наистина съм такава? В дъното на душата си?
— Хич не ми пука.
Лъжа, разбира се. Но Вики не спори.
— Зуко успокои ли те?
— Почти.
— Той е добър специалист. Можеш спокойно да доведеш приятеля си.
Поглеждам часовника. Има време.
— Няма да е толкова лесно, Вики. Важно е да уцеля точния момент, в който да го взема.
— Смешни хора сте вие, хакерите — подхвърля Вики. Мен също ме досмешава. Ама че майтап! Да ме вземат за суперпрограмист.
— Може ли да дремна при теб?
— Моля?!
— Да дремна. Почти от денонощие съм в дълбината, а по-добре се работи на свежа глава.
Вики — каква изненада — подхожда към въпроса делово.
— Да те събудя ли?
— Да, след два часа.
— Спи. Чувствай се като у дома си. Лично аз ще те събудя.
Тя разрошва косата ми. Жестът би подхождал повече на Мадам, но все едно ми е приятно. Кимва към кревата и излиза през вратата, която води към помещението с костюмите. След минута Мадам ще излезе от стаята си и ще тръгне да командва момичетата.
Пък аз извършвам недотам коректна постъпка. Изваждам от джоба на якето макара с навита на нея тънка нишка. На края на нишката има тежест.
Вятърът зад прозореца не отслабва нито за миг, нишката се люлее, но аз все пак успявам да я отпусна до края. Когато тежестта докосва склона, поглеждам нишката: всеки метър е отбелязан с червена резка.
Седем и половина метра. Тук няма да помогнат чаршафите. Е, нищо, в бордея сигурно има някакви въжета, поне в стаите за мазохисти ги има със сигурност.
Изхвърлям макарата през прозореца. Леко ме досрамява, но се утешавам с това, че Вики със сигурност би разрешила този малък експеримент.
Нали ми каза: „Чувствай се като у дома си“…
Пльосвам се върху тесния креват, право върху покривката. Затварям очи. Но преди да си позволя да заспя, все пак излизам от виртуалността и нареждам на „Windows-Home“ да ме събуди след два часа.
Сънят идва почти моментално. Кой знае защо се надявам, че пак ще видя нещо пророческо със завладяващ сюжет — както предишния път, когато Алекс застреля Неудачника. Но сънувам някаква пълна каша.
Над Дийптаун сияе дъга. Ослепителните проблясъци наподобяват дийп-програмата. Само че тази дъга е изградена от стъпала, това е библейската стълба към небесата. Вървя по нея, сякаш съм Компютърния Маг с неговите крилати чехли.
Оказва се, че цветовете имат различна плътност — пропадам във виолетовите и сините слоеве, леко се опирам на зелените и твърдо стъпвам по жълтите. Градът под мен е ярък и украсен, аз го виждам през цветна мъгла.
В съня си дори съм наясно защо вървя към небето. Някъде там, горе, е кристалният купол на дълбината, който е разполовил света. Трябва да го строша — или с оръжието на Маниака, или с голи ръце — както дойде. Кристалът ще се пропука и ще се излее върху града като ослепителен звезден дъжд. Нали звездите са от кристал — и това не подлежи на съмнение. От чуплив кристал, който отразява светлината на нашите очи.
И нещо ще се случи. Може би звездите ще ни изпепелят. Може би ще успеят да изстинат и ще паднат в гостоприемно разтворените ни длани. Не знам точно какво ми се иска да стане.
Главното е да не сбъркам и да ударя навреме. Той вече е предопределен, онзи миг, в който ще успея да превърна бариерата в милиони кристални звезди. Почти му е дошло времето…
— Време е… Леонид, време е…
Отварям очи под шепота на „Windows-Home“. Минават две-три секунди преди да осъзная къде се намирам.
А след още миг в стаята влиза Вики.
— Събуди ли се?
Кимвам, сядам върху смачканите завивки, разтърквам чело. Главата ми тежи. Трябваше или повече да поспя, или да не лягам изобщо.
— Ще направя кафе — казва Вики.
Облегнал съм се на дървената стена и я наблюдавам. Тя изважда от шкафа на потъмнелия не от мръсотия, а от годините бюфет платнена торбичка с кафе. Смила зърната с малката ръчна кафемелачка, чиято медна повърхност е излъскана до блясък. Сръчно разпалва огнището.
Ухае на сухи борови дърва, кипнало кафе и на някак абстрактна, нестерилна чистота… нещо средно между аромата на планински ручей и нагорещен от слънцето пясък.
Хубаво е.
Мога да прошепна моето стихче и да изляза в реалността.
Да си приготвя истинско кафе и дори да го подсиля с остатъците от коняка. Да се измия със студена вода.
Проклет да съм, ако го направя.
Тук е мястото, където всичко е истинско — чистият въздух, живата вода, утайката от кафето на дъното на чашата, загриженият поглед на Вики. Навън ме чакат занемарената прашна стая, влагата, застоялата чешмяна вода.