— На какво се играе?
— На междузвездни войни.
Отивам при мъжа. Стъпалата на трона са изработени от кристал. Хлъзгаво и адски неудобно.
— Хей, спасителю на човечеството! — потупвам геймъра по рамото.
Той се изпъва назад в креслото. В очите му напират оскъдни мъжки сълзи.
— Денеб! — гласи заповедта му. Екранът грейва, на него се появява офицер, накичен с не по-малко ордени от своя главнокомандващ. — Полковник! Изведете ескадрата на орбитата на Сол!
— Но, императоре, планетата ни е беззащитна…
— Най-важното е да бъде опазена човешката родина! — отсича императорът. Полковникът кимва, по лицето му се изписва мъка.
— Заповедта ви ще бъде изпълнена, императоре!
Закривам лицето на „императора“ с длан. Може да сме невидими за него? Но мъжагата отблъсква ръката ми и измърморва:
— Смущения… връзката е лоша…
Майко мила! Гледай само как изведнъж ми се отвори работа! Дийп-психозата му е в разгара си. Мъжът просто не желае да ни вижда — това не се вмества в стереотипите на обикновената стратегическа игра, в която се е потопил.
— Как да изляза! — крещя аз. — Къде е изходът?
Той протяга ръка, натиска някакъв бутон. Не ни възприема със съзнанието си, но подсъзнателно е готов да направи всичко, за да отстрани „смущенията“. Движенията му са апатични и неуверени. Поне от денонощие е в дълбината. Зад гърба ми с бучене се отваря врата.
— Какво му има? — казва Неудачника и се приближава.
— Дийп-психоза.
Озъртам се към вратата. Трябва да се бърза. „Warlock“ е оставил следи, които рано или късно ще бъдат открити. А несретникът-император сигурно е с включен таймер…
— Измитаме ли се? — пита Неудачника.
Да, аз наруших кодекса на дайвърите, като използвах оръжие срещу Анатол и Дик. Но все пак съм дайвър. Пазител на дълбината.
Ако не аз, тогава кой?
— Вики! — командвам аз.
— Льоня? — гласът на „Windows-Home“ е глух и безизразен. Машината е претоварена, на програмата не са и останали сили да украсява нещата.
— Стандартен комплект екипировка.
Пауза. Много дълга. После джобовете ми провисват от тежестта на пратката.
Събличам окъсаните — нима от падането през огледалата? — останки от защитния гащеризон. Оставам с дрехите на Стрелеца, внимателно сгъвам бича — той отново се превръща в колан.
— Какво ще правиш?
Неудачника е изтъкан от любопитство.
— Ще го измъкна!
Сега трябва да прихвана канала за връзка между геймъра и домашния му компютър. И да разбия защитата — едва ли е много сложна, по всичко личи, че си имам работа с типичен чайник. После или ще стартирам дийп-програмата за изход, или ще нулирам таймера.
Изваждам от левия си джоб слънчеви очила, слагам ги. Тъмнината е почти непрогледна, само при основата на трона блещука и се извива оранжева нишка. Ето го канала. Оглеждам стаята. Виждам собствената си „пъпна връв“, чиито колелца се търкалят на пода и водят към прогризания от „Warlock“ тунел. Това е лошо, значи не сме се включили към сървъра на геймъра, а сме влезли неизвестно откъде. Сега каналът ми сигурно блуждае из континентите, прескача от спътник на спътник или се плъзга по влакнестата оптика на океанското дъно. Прекалено много бяха на брой всички тези пространства по пътя от „Лабиринта“ до тук… и сега са наоколо. В тунела проблясва светлина, от време на време изпадат гаснещи парчета от скъсани нишки.
А от Неудачника наистина не излизат никакви сигнали. Или излизат, но са прекалено добре замаскирани, за да бъдат видени с най-обикновен скенер. Представлява само неподвижен тъмен силует, който ме наблюдава как действам.
В десния си джоб имам метална кутийка. Отварям я — върху меката подложка шава и рита с крачка сияещ изумруден бръмбар. Хващам го, той енергично се опитва да се изплъзне, устремен към моя собствен канал. О, не, приятелче! Не там.
Поставям бръмбарчето при основата на трона и то замира, само главата му леко потреперва. После се мушва в оранжевата нишка.
Сега ще чакаме — и ще се надяваме, че компютърът на императора има само стандартен антивирусен комплект.
— Кой е?
Отначало ми се струва, че това е гласът на Неудачника. Също толкова спокоен и безизразен е като неговия. Но когато се оглеждам, разбирам, че в залата сме вече четирима… разбира се, ако броим „императора“ за пълноценен участник в събитията.
От дупката в тавана се спуска мъждукаща бяла нишка, в чийто край има дълга сгърчена фигура. С размити контури и конвулсивни и нелепи движения. Човекът върти глава, но май не вижда какво става наоколо. Боже мой, кой знае от колко далеч се е сурнал тук и как е издържал падането през тунела? „Warlock“-ът е поработил здраво, личи си!