— Не е твоя работа! — подхвърлям аз възможно най-агресивно. Ако непознатият е обикновен потребител на мрежата, по никакъв начин не може да ми попречи.
Но гостът не харесва реакцията ми. Той изопва ръце и към мен се насочва гъвкава блещукаща връв. По точно — не към мен, а към канала ми.
Майтап. Ама че парадокс, да се насадиш така — измъкваш неизвестно кого, наред пътя се хвърляш да спасяваш идиот с дийп-психоза и като капак отнякъде се изтриса хакер с комплект служебни програми.
Добре е, че поне каналът му е максимално тънък, едва мъждука. Изваждам „ръкавиците“, слагам ги, хващам въженцето и го завързвам на възел. После го съветвам:
— Разкарай се! Аз съм дайвър.
Обикновено това действа без грешка. Но гостът или се смята за най-якия пич в дълбината, или не ми вярва.
— Не ми дреме, ако ще да си татко Карло! — отговаря той. Второто усукано въженце е по-бързо и повратливо. В неговия край щракат малки щипки. Улавям го почти при самия ми канал и с кеф го стискам. „Ръкавиците“ безотказно зашеметяват програмата.
Ще ми се да направя същото и с госта, но „ръкавиците“ няма да го спрат, а не желая да използвам „Warlock“-а. Вирусът е прекалено мощен, не съм очаквал подобен ефект.
Пък и Неудачника, загубил всякакъв интерес към мен, непрекъснато обикаля в кръг около хакера. Онзи изобщо не го забелязва, явно също гледа през скенер, фиксиращ само каналите за връзка.
— Слушай, какво си се лепнал? — питам аз, като се приспособявам към речника на госта. — В момента работя.
— И аз.
Скованият глас на събеседника ме дразни, но е цяло чудо, че изобщо чувам нещо. Нишката на канала му е изтъняла максимално, движенията му са резки и накъсани, главата се килва встрани, носът се наслагва върху бузата, за сметка на това ръцете се удължават. Гледката е комична и ядът ми минава.
— Слушай, изрод… и тебе може да се наложи някой път да те измъквам! Разкарай се! Чайникът ще вземе да пукне!
Хакерът най-после загрява, че работата е сериозна. Престава с опитите си да се докопа до канала ми, но измъква нещо като фенерче и осветява „императора“. Някаква полуактивна сканираща програма. Нека гледа, в методите ми няма нищо секретно.
— Системата на клиента е под контрол — шепне „Windows-Home“.
Никога не се знае как ще изглежда пълнежът на чуждия компютър, гледан от дълбината. Затова избирам най-лесния начин. Блъскам чайника — той се изтърколва от трона и непохватно сяда на пода. Заемам местото му, свалям „ръкавиците“, хващам оранжевата нишка с голи ръце, дърпам.
— Вики, терминал!
Пред мен се разгръща екран. Аха. „Вирт-навигатор“. Нелоша операционна система, но предвидена за хора с инстинкт за самосъхранение, а не за чайници експериментатори. Да се изключи таймерът й е точно толкова трудно, колкото и да се изплюеш.
И ето че този нереализирал се повелител на галактиката се е изплюл… и вече двайсет и осем часа е във виртуалността!
Изобщо не ми се занимава с таймера. Намирам файла за аварийно излизане от виртуалността и го стартирам. Дийп-програмата не се подчинява веднага, иска потвърждение. И на това ако му се вика „авариен изход“…
„Императорът“ тихо простенва, хваща се за главата. Опитва се да тръгне към вратата.
Скачам от трона, с едно махване на ръката свивам терминала. Сграбчвам мъжа за врата, блъскам го към трона. Нареждам му:
— Сваляй шлема. Изключи машината.
— Аз… аз… не исках — мърмори „императорът“.
— Ще ти изпратя сметката за спасяването — отсичам аз. — Излизай, по-живо!
Ръцете на мъжа рязко се пресягат към главата му, после започват неуверено да вършеят из въздуха, фигурата му избледнява, оранжевата връв изгасва. Свалям очилата.
Хакерът под дупката на тунела вече е почти безплътен. Бавно върти глава, оглежда се. Ето така се раждат легендите за дайвърите-чудотворци.
— Да вървим — казвам на Неудачника. Той все още обикаля хакера и поглежда към отвора на тунела, откъдето продължават да се сипят боклуци. — Хайде!
Налага се да го водя за ръка, като малко дете. Хакерът остава в опразнената зала — все още го гложди любопитство. Дупката в тавана бавно се стеснява и след около десет минути каналът му ще бъде прекъснат. Но нека сам се справя с тези дребни проблеми — нали е много велик…
Вратата ни извежда в малка заличка с още седем подобни врати и ствол на асансьорна шахта. Някъде наоколо вероятно бленува на трона си вождът на червените мравки, мъти коварните си планове властелинът на разумните медузи и се вживяват в ролите си други гейм-маниаци…
— Защо така се беше лепнал за тоя хакер? — питам Неудачника в асансьора. Но той мълчи.