Много му здраве. Омръзна ми да вниквам в приумиците му.
Важното е, че го измъкнах от „Лабиринта“! Под носа на две могъщи фирми.
Асансьорът ни сваля на една от улиците на Дийптаун. Въртя глава и се оглеждам наоколо. Ето я кулата на „Америка Онлайн“, ето ги дългите редици на хотелите, зеленината на парка „Градините на Гилтониел“. Аха. Не е чак толкова зле. Намираме се на границата между руския, европейския и американския сектор на града. Неудачника вирва нагоре глава и произнася:
— Звезди и планети: Господарят на Сириус!
Проследявам погледа му. Над зданието, от което сме излезли, проблясва в различни цветове ярка реклама: „Stars&Planets: Master of Sirius!“
Известна фирма. Заслужава си да им предложа услугите си на дайвър — работата е лесна, а доходите — постоянни.
— Неудачник, кой е родният ти език? — интересувам се.
— Ти не го знаеш — отбягва отговора той.
Изказвам предположение:
— Може би Бейсик?
И двамата се засмиваме.
— Добре — съгласявам се аз. — Ти си жив. Не си плод на компютърен разум.
— Благодаря.
— Но кой си ти?
Неудачника свива рамене. Разглежда минувачите с любопитството на човек, за пръв път попаднал във виртуалността.
— Свали маската — съветвам го и лично смъквам от лицето му респиратора. — Няма нужда да плашим народа.
— Ще отидем ли още някъде? — пита Неудачника.
Честно казано, и аз не знам. Страхувах се от бързо и енергично преследване, от което би се наложило да се измъкваме с шумотевица и проливане на кръв. Тогава веднага бихме се завтекли към „Всякакви забавления“.
— Ще се поразходим — решавам аз. — Бил ли си в градините на елфите?
— Не.
— Тогава да вървим. Атракцията си я бива… — започвам аз. Но явно днес не ми е писано да изиграя ролята на екскурзовод.
Във вечерното небе пламва дъга и засенчва звездите. Чува се кристален звън. Това е сигналът за общомрежово предаване. Спомням си да е имало само пет-шест такива досега.
И се досещам каква ще е новината, която ще излъчат.
— Такси! — изкрещявам и вдигам ръка. След миг до нас спира кола, аз набутвам вътре Неудачника, след което се шмугвам до него. Шофьорката — младичка къдрава негърка с усмивка се извръща към нас.
Нямам револвер, затова надявам ръкавиците и зашеметявам момичето с юмрук. Неудачника не протестира, той различава хората от програмите без грешка.
— Към публичния дом „Всякакви забавления“! — нареждам аз. Момичето се подчинява.
Колата рязко потегля от мястото си.
— Граждани на Дийптаун!
Гласът приижда отвсякъде. Няма спасение — нито в уютните утроби на колите, нито зад стените на сградите.
— Към вас се обръща Джордан Рейд, комисар на градската служба за сигурност…
Познавам Рейд. Железен е, нищо че е американец. Един от тези, които са готови да контактуват с дайвърите и да търпят дребните престъпления — заради живота на самата мрежа.
— Предава се важно съобщение… моля да обърнете внимание… — бърбори негърката.
Но аз и без това съм наострил уши.
— Преди около половин час на територията на „Лабиринт на Смъртта“ бе извършено престъпление, което заплашва съществуването на Дийптаун — казва Рейд.
Майко мила! Това пък какво е?
— Двама човека, единият от които е дайвър, са обвинени в употребата на вирусно оръжие от тип, забранен от Московската Конвенция. Това е полиморфен вирус, който е белязан с монограма „Warlock-9000“ и има неограничена способност за разпространение…
Що за глупости? Маниака никога не би пуснал такъв вирус!
— Една от особеностите на действието му е поемане на контрол над комуникационното оборудване. Сред пострадалите са корпорацията Ал-Кабар и „Лабиринт на Смъртта“.
Сега вече вдявам какво точно става. Когато сдърпалите се противници са разбрали, че дивечът се е изплъзнал, те са се сплотили. И са обвинили за всичко мен, включително и за разгрома на трийсет и трето ниво.
Страхотно! А сега се опитай да докажеш, че „Warlock“ само е пробил за нас таен проход и после кротко е издъхнал, както подобава на един възпитан вирус, който спада към разрешените за използване. Даже да предоставя на полицията сорса на вируса, никой не би рискувал да ме оправдае. Казва ли ти някой как е могъл да взаимодейства „Warlock“ с виртуалния свят на „Лабиринта“?
— Дявол да го вземе — прошепвам аз.
— Лошо ли е? — пита Неудачника.
— Меко казано, да.
Пресягам се през рамото на негърката, вземам от таблото с уредите слушалката на телефона, набирам на клавиатурата адреса на Гилермо.
— Сега ще видите външността, използвана от заподозрените в „Лабиринта“ — съобщава Джордан. — Предлагаме на въпросните лица да се явят доброволно в управлението за сигурност на Дийптаун. Молим също всички, които познават тези хора, да се свържат с мен.