В небето грейват портретите ни. После започват да демонстрират двама ни с Неудачника в пълен ръст и в движение.
Впечатляващо е, особено когато отсичам с бича главата на Дик.
— Гадове… — измърморвам аз и се отлепвам от стъклото.
Връзката се осъществява след около десет секунди.
— Hello!
— Привет, Вили — изстрелвам на скоропоговорка. — Как да разбирам това?
Пауза.
— А! Стрелец? Къде сте?
— В една кола.
Не рискувам нищо, зашеметената транспортна програма не изпраща отчети за местоположението си.
— Станало е недоразумение — бързо казва Гилермо. — Елате, ще оправим всичко.
— Първо оттеглете обвиненията.
Вили въздъхва:
— Стрелец, това не е в моята… ъ… власт.
— Много жалко. Пак ще се свържа с вас — обещавам аз и трясвам слушалката.
Пристигаме при бордея и пред мен изниква нов проблем: какво да правя с колата? Ликвидирането на програмата е мъчна работа. Ако си тръгне по живо по здраво, „Дийп-разводач“ ще възстанови връзката с нея и ще проследи маршрута.
Налага се да прибягна до помощта на самия „Дийп-разводач“…
Изваждам от джоба си кутийката с изумрудения бръмбар и очилата. Командвам:
— Неудачник, излизай.
Измъквам се от колата след него, мятам тъпото насекомо в купето и затръшвам вратата. Резултатът следва незабавно.
„Дийп-разводач“ не охранява много-много такситата си, предпочита да се примирява с лудориите от рода на моите безплатни и недокументирани пътувания. Но безмилостно елиминира опитите за проникване на сървърите й. Такива примитивни програмки като „бръмбара“ не могат да преодолеят защитите.
Таксито избледнява и се разтваря във въздуха — каналът за връзка е бил отрязан при първия опит на „бръмбарчето“ да проникне в чуждия компютър.
— Да тръгваме — разтърсвам Неудачника и го хващам за ръката. Ако в момента във фоайето има посетители, съвсем сме загазили.
Но ни провървява — там няма никой. Дори охранители.
— Това е публичен дом — уведомявам за всеки случай Неудачника. — Можеш да прегледаш албумите.
Той клати глава в знак на отрицание.
— Защо ли не съм изненадан? Да вървим…
Почти тичаме из коридора. Очаквам, че служителките пак ще започнат да надничат през вратите, но цари пълна тишина. Абсолютно никой! Сякаш бордеят е гробница.
Блъскам вратата на стаята на Вики, вече готов за това, че и нея я няма. Неудачника пристъпва от крак на крак зад гърба ми.
— Мога ли да те поздравя, Леонид? — с леден глас пита Вики.
В хижата е чистичко, сякаш не е имало никакъв земетръс. Не знам как е при другите, но аз обикновено правя такова подреждане само когато съвсем изляза от релси. На масата се е появил малък радиомагнетофон. Вики се е преоблякла, сега носи сиви джинси и пуловер в същия цвят.
Освен това, съдейки по тона, чака обяснения.
— Чу ли какво каза комисаря?
— А има ли някой, който да не е чул? — Вики става и аз бързо правя крачка назад. Когато една жената е бясна, по-добре е мъжът да не оказва съпротива. — Значи спаси… приятеля си. Той спаси ли те, момче?
Неудачника свива рамене, усмихва се и Вики леко намалява оборотите.
— Как се казваш?
— Неудачника.
— Аха. Виж какво, приятелче, не предизвиквай съдбата, постой тихичко до прозореца!
Неудачника се подчинява, а Вики се заема с мен. Ох, не е избрала правилната самоличност — това е маниерът на Мадам.
— Значи, спаси го. Значи, прекара Ал-Кабар и „Лабиринта“?
— Вики, те лъжат! — казвам бързо аз. — „Warlock-9000“ е локален вирус, той отговаря на изискванията на конвенцията!
— А за дайвъра — също ли лъжат? — изкрещява Вики. И аз най-накрая разбирам какво я е изкарало от равновесие. — Те ли лъжат? Или някой друг… друг!
Нямам голям опит с получаването на шамари. Държа се за пламналата буза и стоя вкаменен. Неудачника послушно гледа през прозореца, но не може да не е чул изплющяването.
— Дайвър? — продължава да кипи Вики. — Дайвър, а? Пък аз, глупачката му с глупачка дори ти предлагах помощ! Не можа ли да ми кажеш, че самият ти си дайвър?
— Не… — прошепвам аз.
— Защо? Не ми ли вярваш?
Никога няма да повярвам, че бог е създал жената от реброто Адамово. Не, създал я е също като мъжа от глина, която обаче е била съвсем друга.
Прекалено различни поводи за гняв намираме.
— Страхувах се, че ще те изгубя.
— Ето че… — започва Вики и млъква.
— Невъзможно е да обичаш човек, който вижда дълбината без илюзии. Знам, Вики, опитвал съм да се разкрия. И това винаги… винаги се случва. Щеше да ме намразиш. Неусетно. Дори сама нямаше да разбереш какво става…