Говоря, вече осъзнал, че всичко е свършено. Ние можем да си останем приятели, но нищо повече. Нито една жена в света не би обикнала човек, който вижда лицето й като мозайка от цветни квадратчета.
— Да, трябваше да ти кажа — шепна аз. — Веднага. Не можах, моля те, прости ми. А ти би ли имала куража да ми кажеш, че си дайвър?
Вики мълчи. В очите й има сълзи, които в действителност не съществуват. Между нас има стена — отсега и завинаги.
— Не — тихо казва тя. — Аз също не можах. Аз… страх ме беше, че ще те изгубя.
Май съм полудял.
Само че какво от това, ако когато прегърна Вики, между нас няма стена…
— Моята работа… заради нея. Отвратително е, когато всичко е истинско. Не знам защо се получи така… беше прекалено гадно… уплаших се и изпаднах от дълбината…
— Ние казваме — изплувах…
— Изплувах…
Неудачника гледа планините. Браво на него, готов е да стои така цял ден.
— Винаги изплувам. Затова поемам най-големите изроди, защото ми е все едно…
На устните ми напира въпросът, който никога няма да задам. Но Вики сама ми отговаря:
— Там, при реката, не излязох. За пръв път в живота си. Наистина.
Вярвам й, както вярват всички мъже от началото на времето.
В този свят само вярата ни се превръща в истина.
111
Вики прави кафе и дори Неудачника се оживява. Седим на масата, в малката каничка има прясна сметана, в захарницата — хълмче бял пясък, пълната бутилка „Ахтамар“ чака реда си. Впрочем, Вики веднага налива коняка в чашите.
— За успеха ти, Льоня — казва тя.
— Такива успехи нямат голяма стойност — отговарям аз.
— Защо?
— Общомрежово издирване.
— И какво от това?
— Ще ми се наложи да изляза. Този образ е разкрит, а Стрелеца са го виждали тук.
— Кой? — Вики сякаш не разбира колко е напечено положението. — Моите момичетата ли?
— Поне те със сигурност.
— Те няма да кажат на никого. Или си мислиш, че виртуалните проститутки съчувстват на силните на деня? Да ти кажа, всичките сме ги виждали какво представляват без гащи… и директорите на корпорации, и президентите на фирми. Хората, които обичат да бият жената с камшик, преди да преспят с нея, не будят съчувствие.
— Говориш така, сякаш всичките са извратеняци.
— Не, разбира се — Вики се усмихва. — Но се запомнят точно тези гости. Нито едно от нашите момичета няма да натопи Стрелеца. Още повече, че ти не си правил оргии и не те е било гнус да седнеш на една маса с нас.
— Защо си толкова сигурна?
— Льоня, целият ни персонал е от Русия, Украйна, Беларус, Казахстан. Как мислиш, процъфтява ли в тези държави любовта към правителството и едрия бизнес?
— Не съм забелязвал такива извращения.
— Точно това имах предвид. Да пием за успеха ти.
Отпиваме от коняка си, Неудачника следва примера ни. Лицето му е невъзмутимо, сякаш е дръпнал глътка чай.
— А Каскетчо? — сещам се аз. — Виж, той сто на сто ме е запомнил!
— Не е от тази порода. Ярко изразен асоциален тип… Няма да тръгне да доносничи.
— Стори ми се, че е способен на много неща.
Вики барабани с пръсти по масата.
— Льоня… Каскетчо винаги взема червения албум. Това е особена група, където е разрешено всичко. Не просто вериги, камшици и дребните удоволствия на садиста, а всички видове зверства. Убийства, разчленяване… може ли да не продължавам?
— Имай тази добрина.
— Та така, Каскетчо не се занимава с подобни неща. Той идва при нас да общува… да разговаря.
— И с това е подлудил всички служителки?
— Льоня, когато един солиден чичко си поръча червения албум, заведе момичето в подземието, където крещи, че е вампир и се впива със зъби в гърлото й, това е гадно и гнусно, но разбираемо. Това просто е болест. Когато с нищо незабележим юноша седне пред момичето и започне да води разговори за душата… когато харчи пари, за да й докаже за един-два часа, че е мръсница и жалка твар, недостойна да живее на тази Земя… Това е още по-страшно, повярвай ми.
— Защо? — неочаквано се включва в разговора Неудачника.
— Защото това е проклятие. Правото да съдиш и заповядваш. Правото да владееш истината. Лесно е да проумееш какво представлява глупакът или звярът. Много по-трудно е с онзи, който се смята за свръхчовек. Умен, чист и непорочен. Генерали, борещи се за мир, управници, анатемосващи корупцията, извратени типове, осъждащи порнографията — господи, малко ли сме ги виждали тук? Може би над хората тегне такава прокоба? Обещават ли ти ред, очаквай хаос, пазят ли живота ти, дебне те смърт, а когато бранят морала — хората се превръщат в зверове. Достатъчно е само да кажеш — аз съм по-извисен, по-чист, по-добър — и веднага идва разплатата. Само тези, които не обещават чудеса и не се издигат на пиедестал, носят добро на света.