Усещам, че здраво ще се сдърпат. Бързо се намесвам:
— Стоп! Вики, хайде стига дискусии за доброто и злото! Така можем да изкараме и праведниците, че са убийци и крадци!
— Ти самият си крадец — отбелязва Вики.
— Аз помагам да се разпространява информацията.
— А джебчията учи хората на бдителност. Само че има ли нужда от подобни уроци многодетната майка, на която са свили портмонето със заплатата?
Имам милион възражения. Мога да обясня, че кражбата на чужди файлове не е основното в работата на дайвърите. Един хакер, без да влиза във виртуалността, може да се справи много по-успешно с тази задача. И има разлика между кражба и копиране на информацията — аз не оставям зад гърба си празни компютри. Какво го интересува човечеството кой пръв ще пусне на пазара нов вид шампоан или лекарство против настинка?
Но не искам да споря с Вики.
— Извинявай. — Тя докосва ръката ми. — Не съм права.
— Защо пък? Натри ми носа напълно заслужено…
— Извинявай… Разбираш ли, Неудачник, ние попаднахме в чисто информационен свят. Свят, в който всичко е позволено. Може да се стреля, да се развратничи, да се хулиганства. Няма подготвени закони, а най-важното — не е подготвена и човешката психика. На практика в дълбината няма наказания — дори да те отлъчат от мрежата, имаш право да влезеш под друго име. Можеш да си докараш ядове, ако крадеш информация, но и тук нормите за забрана са мизерни. Опитай да докажеш на дванайсетте съдебни заседатели, че именно мистър Джон Смит е свил новата игра от сървъра на „Microprose“ и я е предал на Ваня Петров, който пък с помощта на Ван Хо пиратски я е пуснал на пазара. Свят на недоказуеми престъпления и мнима смърт. Само болката в душите ни остава истинска — но кой ще измери болката, плъзнала се по кабелите и стиснала сърцето ти? Нищо не ни е останало, освен морала. Смешен, остарял морал. И се оказа, че е много по-удобно да си негодник или праведник, отколкото човек… просто човек, истински човек.
— А какво е това човек? — казва Неудачника. — Просто човек, истински човек?
— Бих ти обяснил — отговарям. — Ако бях Бог. Спрете се, а?
— Ама на мен наистина ми е интересно — Неудачника продължава да говори със спокоен, даже равнодушен глас, но в очите му припламва любопитство.
— Ти си човек.
— Защо?
Наистина, защо? Та нали бях готов да го нароча, че е само хитра програмка. Обърквам се, но Вики също ме гледа в очакване на отговор и аз казвам:
— Не знам. Ти не стреляш по хора в „Лабиринта“, спасяваш несъществуващо дете. Но това са пълни щуротии… Цитираш Карол в оригинал, но нали човекът не е запас от назубрени знания… Вече трето денонощие си в дълбината, и нищо — държиш се…
Вики поглежда Неудачника смаяно.
— И не е ясно как си влязъл в дълбината… само че това надали показва, че си човек, а тъкмо обратното…
Той чака търпеливо.
— Знаеш ли, това сигурно е вътре в нас — казвам неочаквано за мен самия. — Лично аз те смятам за човек… защото бих искал да ми станеш приятел.
Неудачника май се обърква.
— Тук, в дълбината, всички сме с маски. Може така да е и по-добре, по-истинско. Не знам. Когато излезеш в реалния свят, можеш да се окажеш адски неприятен тип. Но тук и сега те смятам за човек. И нямам никакви обяснения защо.
— Може би тогава е по-добре, че не мога да изляза в реалността? — пита Неудачника. Поглежда към Вики, усмихва се смутено. — Аз наистина не съм човек.
Дойдохме си на думата.
Безумие, част втора.
Вики разглежда Неудачника и се усмихва, а аз усещам хладен повей в сърцето си.
— Вики… той не лъже. Той никога не лъже — казвам аз и ставам. — Ако не иска да отговаря, просто си мълчи… — Хващам я за ръката и я дръпвам от масата. Неудачника ни наблюдава тъжно и спокойно.
— Шегуваш ли се? — Вики въпросително кимва на Неудачника.
— Не.
— Той не умее да се шегува — потвърждавам аз. — Не можеш да излезеш от дълбината, нали?
— Не мога.
— Човек ли си?
— Не.
— Тогава кой си?
Мълчание.
— Виждаш ли? — почти изкрещявам аз. — Той не отговаря!
— Преди минута ме нарече човек — казва Неудачника. — Дори допълни, че искаш да станем приятели. Истина ли беше това?
Мой ред е да си замълча.
— Ти каза, че истината е тук и сега — продължава той. — В дълбината всеки може да бъде себе си, без грим. Само душа… ако има вяра в душата.
— Да — казвам аз. — Да! Не лъжех!
— Тогава от какво си изплашен? От моето признание?