Кимвам. Вики се притиска към мен и аз усещам как потреперва.
Не очаквах, че тя чак толкова ще се уплаши.
— Защо не го каза по-рано? — изкрещявам аз.
— Казах ти достатъчно, Леонид.
В този момент Вики започва да се смее неудържимо.
— Вие сте полудели, и двамата! Не си човек, така ли? — тя се отскубва от мен, приближава се до Неудачника, хваща го за ръката. — Отговори!
— Какво влагаш в понятието човек?
— Двуного без пера!
— Не съм човек.
Кошмарът продължава. Неудачника играе своите си игри, Вики е объркана, а аз вече не знам как да разкъсам веригата от недомлъвки и загадки.
Компютърният разум е невъзможен! Рано е, прекалено е рано да се появи. Но не е по силите ми да сметна думите на Неудачника за лъжа!
Спасението идва с телефонния звън, който разкъсва тишината.
Вики се отдръпва от Неудачника, отваря вратичката на бюфета, протяга ръка. Там сред малки и големи кутии и пакети се търкаля радиотелефон.
— Да? — произнася тя, без да откъсва поглед от Неудачника.
Гласът в слушалката е силен и уверен, той достига до мен и аз веднага го разпознавам.
— Дайте ми Стрелеца.
— Кого? — много искрено се смайва Вики.
— Стрелеца. Кажете му, че Човека Без Лице иска да си поговори с него.
Правя крачка напред и вземам слушалката от ръката й.
— Казвай.
— Първо, искам да ви поздравя, Стрелец. Второ — предлагам да излезете.
— Няма начин — отговарям кратко аз.
— Стрелец, нямаме време за игрички. Аз съм пред главния вход. Но този път съм изпреварил конкурентите само с две-три минути. В Ал-Кабар са проследили маршрута ви. Излизайте.
— И какво следва?
— Вие ще получите обещаната награда, а аз — Неудачника.
Гласът в слушалката звучи силно, прекалено силно. Поглеждам към русолявия тип, който не се смята за човек. И към мръщещата се Вики.
— Мисля, че той не иска да дойде с вас — отговарям аз. — Извинявайте.
— Стрелец, имахме договор…
— Не съм обещавал да ви давам човека. От „Лабиринта“ го изведох, останалото си е наша работа.
— С много голяма тежест се нагърбваш, дайвър.
— Все някой трябва да взема решения.
— Какво пък, ти решаваш.
Гласът изчезва. А след секунда подът потреперва, подмята ни към тавана, сглобените от греди стени скърцат и се огъват. Върху мен пада картината с водопада — и ромоленето на водата до ухото ми ме кара да дойда на себе си.
Надигам се и запълзявам по надипления под. Това не е земетресение. Разрушават стените на бордея. Разбиват защитата, наивно превъзнасяна от Компютърния Маг.
Между другото, ако още не са нахлули в хижата, значи защитата не е чак толкова лоша.
— Вики!
Помагам й да се изправи. Лицето й е окървавено, единият ръкав на пуловера й е разкъсан.
— Мръсници… — шепне тя.
Само Неудачника не е паднал — той стои, долепен до стената с разперени ръце, за да запази равновесие.
— Ще изляза от сгра… — започва той, но грохотът на следващия взрив прекъсва думите му. — Това е неизбежно…
— Искаш се предадеш ли?
— Не, но…
— Тогава мирувай! — Леко разтърсвам Вики за раменете. — Има ли въже в стаята?
Тя объркано клати глава.
— Трябва ми въже!
Вики мести поглед върху прозореца. Разбрала е.
— Може да се скочи…
— Седем и половина метра, ще се пребием!
За щастие тя не обръща внимание на точната цифра, иначе щеше да вдигне скандал, на който не му е времето сега. Жените са изваяни от друга глина.
— На третия етаж… — започва тя, но в този момент вратата се отваря широко. Изтръгвам от кръста си колана, който с шумолене се превръща в бич. Но под касата не стои Човека Без Лице, нито някой негов наемник. Там се клатушка Компютърния Маг, балансирайки благодарение на крилатите си чехли. Коридорът зад гърба му е обгърнат от разноцветни блещукания, от взривове светлина и когато поглеждам към тази карнавална мъгла ми става нещо — движенията ми се забавят, губят точност…
— О, деветохиляден Warlock! — радостно изкрещява Мага при вида на бича в ръката ми. Доплува в стаята, затръшвайки вратата след себе си, и неочакваното забавяне на движенията ми преминава. — Вики, къде е Мадам?
— Аз я замествам!
— Атакуват бордейчето! — продължава да се весели Мага. — Помляха първия етаж, отиде на майната си. Включи се пречилката, но те продължават да напират.
Той долита при мен, хваща ме за ръкава и възбудено пита:
— Видя ли каква илюминация? Толкова излишна информация се бълва към модемите им, че всеки компютър би се задавил! Е, освен добрите… Та къде е Мадам, Вики?
— Ще устоим ли? — пита тя.
— Майтапиш ли се? Не. Работят много яки специалисти. Но нищо, всичко се записва, такова оплакване ще изпратим, че ще им се разкаже играта! Къде е Мадам, няма да стартирам активните системи без нейна заповед!