Тялото на Вики затрептява, разширява се в гърдите и бедрата, лицето се топи като восък. Ето как изглежда отстрани дайвър, който е изплувал от дълбината и сменя тялото си…
— Стартирай всичко, което имаме — командва Мадам.
— Ох! Леле! — Мага широко разтваря очи в изблик на театрално учудване. Интересно дали може да спре да маниерничи? — Знаех си, знаех си аз!
Впрочем, ръцете му не играят театър — те изваждат от джоба малък пулт и започват да набират някакви команди.
— Само че все едно няма да устоим, Мадам Вики!
— Трябва да се измъкнем, Маг!
— Мадам! — Мага притиска ръка към сърцето си. — Аз не мога да помогна ей така, отведнъж. Тук трябва дайвър!
— Дайвърите нямат нищо общо — аз махвам с ръка към прозореца. — Трябва ни въже!
— За да се обесите? — кикоти се Мага. Свива крака, пада на пода и понечва да свали чехлите си, без да спира да бърбори: — На третия етаж, егати майтапа, оня тъпанар, дето си пада по шведските тройки, оня де, дето си трае кой е, така се уплаши, че скочи от прозореца! Цопна в басейна, започна да се дави и да крещи, че не можел да плува и че бил депутат от Държавната дума, та трябвало да го спасяват…
Той ми мята чехлите си.
— Дръж! Няма ограничение на мощността, и тримата ще се спуснете. Мадам, а ти защо не ми каза, че Вики е твоя маска, знаеш, че не съм клюкар, щях да си трая!
Обувам чехлите. Крилцата възбудено потрепват и ме удрят през пръстите. Смешно е: за Мага Вики е маска на Мадам, за мен е тъкмо обратното.
— Леле, какви скандали ще има сега! А ти пък кой си, приятел?
Неудачника не отговаря. Може би и той се е шашнал като мен? Компютърния Маг прилича на многофункционална операционна система, която едновременно върши и палячовщини, и сериозна работа.
Аз не мога така.
— Благодаря — казвам аз и се опитвам да се изправя. Мага ме хваща за лакътя, придържа ме докато балансирам във въздуха, за да свикна. Усещането е направо шантаво, не е като да се придвижваш във въздуха с реактивната раница, която се използва на някои нива на „Лабиринта“.
— Като по стъпала — шепне Мага. — Сякаш вървиш нагоре-надолу по стълби.
— С колко време разполагаме, Маг? — Мадам делово оглежда хижата, слага на рамо чантичката на Вики, после започва да вади от шкафа кутии и пакети и със замах на баскетболистка ги хвърля през прозореца. Съмнявам се, че ще имаме време да ги съберем, но не споря.
— Само за прощална целувчица!
— Тогава ще я отложим за следващата ни среща. Маг, моля те, задръж ги колкото можеш. Забаламосай ги с приказки или нещо подобно!
— Ще опитам — неочаквано се притеснява Мага. — Ама… не знам, не умея…
— Вики, върни се в предишното си тяло — помолвам аз, като оглеждам мощните габарити на Мадам. Отивам при Неудачника — той все още е прилепен към стената.
— Все едно ми е кой си. Човек или програма. Приемам и едното, и другото!
Той мълчаливо ме гледа в очите.
— Не искам да те давам на тези изроди. Ще се опитам да те спася. Вярваш ли ми?
Неудачника мълчи.
— Все така искам да съм ти приятел — казвам аз. — Който и да си.
Той прави крачка към мен. Допълвам:
— Моля те… нека лишим тези мръсници от удоволствието да ни хванат.
Изглежда съм казал не каквото трябва.
— Добро — въпреки злото? — интересува се Неудачника.
— А как иначе? — неочаквано се намесва в разговора Мага. Той се е пльоснал в креслото с кръстосани крака и е станал неочаквано сериозен. — Ако няма някаква начална точка — всичко губи смисъла си.
Неудачника млъква и послушно отива с мен при прозореца. Вики — не Мадам, а именно Вики — вече се е качила на перваза и с особен израз на лицето гледа надолу.
— Да не те е страх от височината? — питам я със закъснение.
— Не се бавете, става ли? — крещи зад гърба ни Мага. Хвърлям поглед към него — пръстите му удрят по пулта и зад стената долита рев, сякаш там се засилва преди излитане „Боинг“. Ревът почти заглушава нечий вик. По дървената врата пробягват огнени езици.
— Ами ти, Маг?
Компютърният Маг се усмихва и изважда от джоба си някакво подобие на кокоше яйце.
— Аз имам това.
— Какво по-точно?
— Ще видите — обещава Мага.
Вики и Неудачника увисват на раменете ми толкова синхронно, че няма нужда от команди. Прекрачвам перваза и стъпвам върху въздуха.
Въздухът държи.
Вятърът ме удря в хълбока, реката шуми на стотина метра под мен. Вие ми се свят. Трябва да изляза, да се измъкна от дълбината.
Само че… не искам да видя лицето на Вики като квадратчета от разноцветни пиксели.