Първоначално възнамерявах да се спусна по склона, но сега разбирам, че е безсмислено. Пътечката е затрупана с морени… проклет земетръс!
Вървя напред и надолу. Над склона, над отвесната скала, над ревящата планинска река — към противоположния склон, гъсто обрасъл със зеленина.
— Даже със самолет ме е страх да летя… — шепне Вики. С мъка откъсвам поглед от ширналата се долу бездна и я поглеждам.
— Дръж се, миличко…
— Ти… изплува ли?
— Не!
Тя затваря очи за миг, после рязко вдига глава:
— Льоня, изплувай! Не се мъчи!
Аха. Ще има да чакаш.
Аз съм направен от друга глина!
— Успех, момчета! — крещи след нас Мага. Сигурно се е показал от прозореца.
— Момчета… — възмутено шепне Вики. — Всички мъже сте еднакви!
— А на тебе, Викче, хиляда и половина целувки! — продължава Мага.
Сега се радвам на бъбривостта му.
Остават ми още стотина метра.
Хвърлям поглед наляво — лицето на Неудачника е абсолютно спокойно. Гледа пропастта под нас с детско любопитство. Ето кой трябваше да обуе крилатите чехли.
Не знам защо Вики се самоподценяваше, когато възхваляваше Сигсгорд. Нейното пространство с нищо не отстъпва на неговото.
Може би дори е по-истинско.
В лицето ме удрят борови клони, пред очите ми прелита светлолилава шишарка. Колкото и да е странно, сега съм сигурен, че има такива.
Обикалям по спирала бора, като се спускам все по-ниско и по-ниско. Скалата, на която е кацнала малката хижа, остава от другата страна на пропастта. Мага вече го няма на прозореца.
— Льонка… — шепне Вики, когато до земята остава към метър и половина, и разперва ръце. Не биваше до го прави. Тя успява да скочи нормално, обаче ние с Неудачника изпадаме в неприятно положение. Килвам се наляво, чехлите трескаво ритат въздуха, но не могат да ни удържат.
Падаме един върху друг.
Не бяха ли прекалено много паданията днес? Още повече, че съм с китайския костюм, с неговите слаби ограничения на силата на ударите?
Смъквам чехлите, увиснали пред мен, надигам се, жадно вдишвам въздух и потривам натъртения си хълбок. Неудачника със стон се изправя в клекнало положение.
Вики ни гледа смутено.
— Боли ли ви, момчета?
— Не, всичко е наред! — измърморвам аз и помагам на Неудачника да се изправи. Над нас има гъста зелена завеса, на пет метра от пропастта сме. Бученето на водата заглушава шумоленето на окапалите иглички под краката ни. Колко е приятно да стъпиш на твърдата земя.
— Льоня…
— Да потегляме — прекъсвам я рязко. В края на краищата, много добре знам какво е страх от високото. Нали и аз не успях да премина по моста на Ал-Кабар в дълбината.
Измъкнахме се от бордея, което е най-важното. Вече не сме в пространството, атакувано от хората на Човека Без Лице. Заобикалят ни планините, създадени от Вики за лично ползване. Планините, където никога не е имало хора. Пространство в пространството, скрит свят, живеещ по свои закони. Единствената врата към него е хижата на склона…
От прозореца на хижата изригва гъст оранжево-черен пламък и дървените стени моментално лумват, обзети от опустошителен огън.
„Ще видите“ — каза Мага. И е прав, трудно е да не се види как действа файлът-бомба. Единственият проход до нормалната дълбина догаря пред очите ни.
— Надявам се, че ти си там… Човеко Без Лице — казвам аз.
— Какво ти беше обещал в замяна за Неудачника? — пита Вики.
Хвърлям кос поглед към обекта на пропадналата сделка и признавам:
— Медала за Всепозволеност.
— Какво?
— Наистина ли не си чувала за него? Дибенко е получил същия за това, че е създал дълбината. Право на всякакви действия във виртуалния свят.
Вики се усмихва.
— Това струва повече от парите — казвам аз. — Това е индулгенция за всички грехове…
— Излъгали са те, Льоня.
— Защо?
— Медалът за Всепозволеност е уникален тъкмо защото съществува в един-единствен екземпляр. Всяко създадено копие автоматично се смята за фалшификат и се унищожава. Знам го, защото… познавах един образ, който се опитваше да го изкопира.
Най-смешното е, че не изпитвам и грам учудване. Намигам на Неудачника и казвам:
— Ти наистина си важна птица. Щом дори Димка Дибенко е готов да даде за кожата ти най-ценното си съкровище.
Неудачника поклаща глава.
— Не, аз съм още по-важен.
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ДЪЛБИНАТА
От изхвърлените през прозореца продукти сякаш напук на законите на физиката са се запазили цели-целенички само стъкленият буркан със сладко и хартиеният плик с крекери. Всичко останало е цопнало в пропастта или се е размазало върху камънаците. Според мен все едно е безсмислено да се запасяваме с храна, но въпреки това взехме буркана.