Тя не каза нищо, само дръпна завесата с една ръка, докато с другата галеше косата на приятелката си и я привличаше към себе си.
Не забелязаха камерата в отдушника над душа. Нямаше да я забележат, дори да гледаха право към нея. Беше прекалено добре скрита. Като всички други камери. Наблюдателят гледаше, без никой да подозира.
20.
Египет, между Луксор и Кена
Юсуф Халифа дръпна от цигарата си и се загледа през прозореца. Влакът бавно се клатушкаше на север. Покрай него се точеха кирпичени села, ниви с царевица и захарна тръстика, касапско магазинче със зловещо провесено шкембе и отрязани овчи глави. В един момент влакът спря и пред погледа на Халифа се появи група момчета, които си играеха на импровизиран сал насред напоителен канал. Той се вцепени, като едва потисна желанието да подаде глава навън и да им изкрещи да се махат от водата. Беше мъка — всяко напомняне беше мъка — и Халифа въздъхна с облекчение, когато влакът се разтресе и потегли, а сцената остана някъде назад. Дръпна за последен път от цигарата и угаси фаса в подметката си, като внимаваше да не пречи на възрастния мъж, който изпълняваше обедния си салат на пода пред него.
Във фермата на Атия нямаше нови произшествия. Халифа все още чакаше от Омар резултатите от анализа на водата, но вече започваше да приема, че началник Хасани е прав и цялото начинание е гонене на вятъра. Беше пуснал неколцина агенти да душат за изчезналите блокове талатат от Карнак и историите за дилърите на дрога в Сук, които се оказаха тъкмо това — истории. Иначе бюрото му беше чисто и тъй като началникът и повечето в участъка бяха изцяло заети с откриването на музея в Долината на царете, той беше свободен да поразрови това-онова за Бен Рои, без никой да му обръща внимание.
И това ровене се оказа неочаквано интересно.
Израелецът му беше изпратил най-общо описание на случая, с възможни връзки с компания на име „Барън Корпорейшън“. Същата „Барън Корпорейшън“, платила за музея в Долината на царете, което беше доста любопитно съвпадение.
Името Самюел Пинскър не му говореше нищо. Бен Рои му бе пратил интернет адреси във връзка с него, но в тях не се казваше почти нищо, освен че е британец, участвал е в археологическите разкопки на таванския некропол, изчезнал през 1931 г. и страдал от някакво обезобразяване на лицето. Дори драматичното откриване на трупа му през 1972 г. на дъното на отдалечена шахтова гробница в Западния масив беше предизвикало само мимолетен интерес, фокусиран най-вече върху самотната му бавна смърт. Човекът беше живял и работил в Египет и бе завършил живота си в хълмовете над Долината на царете — като се изключи това, Халифа не можеше да намери никаква връзка със случая, по който работеше Бен Рои.
Архивите на египетската полиция се оказаха по-информативни. И по-интригуващи.
Фактът, че имаше запазени записи, беше изненада. Всичко се бе случило преди много време — страшно много време от самото изчезване на Пинскър — и Халифа почти очакваше бележките по делото, ако изобщо е имало такива, отдавна да са изгубени или унищожени. За щастие маниакалността на египетската полиция в създаването на купища бумаги — нещо, което ужасно го дразнеше — в случая се оказа добре дошла. Отне му известно време да открие каквото търси, но завчера успя да постигне целта си. Двете купчини бележки, една за откриването на тялото на Пинскър и друга за изчезването му, бяха събрани в общо дело и прибрани на една лавица в архивното хранилище в Есна.
Като се движеше внимателно, за да не притесни молещия се на пода, Халифа вдигна найлоновата торба и извади папките.
Папката от 1972 г. беше по-голяма. Половината от съдържанието й бяха черно-бели фотографии — на гробницата (дълбока шахта с проста, изсечена в скалата гробна камера на дъното), на мумифицираното тяло на Пинскър, снимано in situ, на тялото върху масата за аутопсия. Имате доклад на патолог, детективски доклад, показания на двойката, открила трупа, дори доклад от някой си д-р Джефри Рийвс, експерт по архитектура на таванските гробници, в който се правеше анализ, на размерите и метода на изсичане на гробницата и се стигаше до заключение, че съоръжението датира от Новото царство, най-вероятно от Осемнайсета династия. В дъното на купчината листа имаше писмо от някоя си г-жа Яхудия Аслани от Еврейския социален комитет в Египет, с което се приемаше, поради липсата на живи роднини, комитетът да поеме разходите по погребването на тялото в гробището Басатин в Кайро. „За съжаление поради финансови затруднения не сме в състояние да осигурим изработката на надгробен паметник.“