Отначало си помисли, че може би Пинскър говори за гробното съоръжение, в което бе намерил края си — неизвестна дотогава шахтова гробница от XVIII династия, макар и празна, несъмнено би била повод за вълнение. Може би Пинскър беше намерил шахтата и бе слязъл до дома на Картър, за да се изфука с откритието си. После се е върнал сред хълмовете и, както бил пиян, паднал в дупката. Англичанинът обаче говореше за загадъчно нещо или място, дълго „цели километри“, а това със сигурност не отговаряше на скромното съоръжение от полицейските снимки. Може би бе някакво пиянско преувеличение? Възможно, макар че „цели километри“ изглеждаше доста неподходяща хипербола. Халифа беше споделил това с куратора, но той не бе в състояние да му помогне — дори не беше чувал за Самюел Пинскър. Старият му приятел и ментор професор Мохамед ал Хабиби от музея в Кайро обаче беше чувал за него. И все пак не можа да хвърли повече светлина върху мистерията. А самият Картър бе мъртъв от 1939 г., така че нямаше как да му предложи някакво обяснение.
„Открих го, Картър. Цели километри.“
Дали това не беше връзката със случая на Бен Рои? Причината мъртвата журналистка да се е интересувала от Самюел Пинскър? Или това бе поредното гонене на вятъра, като историята с отровените кладенци на коптите? Нямаше представа. Трябваше да поговори и с други хора. Като Мари Дюфресне. Тя знаеше всичко за този период.
Това обаче можеше да почака. За момента беше намислил друго. Хвърли последен поглед на писмото, прибра го внимателно в джоба, затвори папката от 1931 г. и отвори по-късната.
Писмото за гробището Басатин естествено привлече вниманието му — Пинскър беше евреин и това предполагаше някаква поне смътна връзка с Израел. Но не това събуди интереса му. Извади тестето фотографии и ги прегледа, докато не намери една от дъното на шахтовата гробница — прашен правоъгълник в камъка, наполовина скрит от клони и вейки.
Клони и вейки. Клоните и вейките не се връзваха.
Именно затова пътуваше към Кена. Защото, ако действащите лица от 1931 г. бяха отдавна мъртви и погребани, някои от 1972 г. все още бяха тук. В това число и Ибрахим Садек, бивш началник на полицията в Луксор и човекът, който бе водил разследването след намирането на мумифицирания труп на Самюел Пинскър. Садек може би щеше да му даде отговор на някои въпроси.
Загледа се в снимката. Докато влакът минаваше покрай пушещата грамада на хартиената фабрика в Кена, върна фотографията в папката и се облегна назад. Продавач на казаб шукер си пробиваше път през наблъсканите във вагона пътници и рекламираше стоката си, вдигнал високо поднос с фунийки нерафинирана захар. Един мъж в костюм му махна да приближи, купи една фунийка и я подаде на момчето до него. Синът му, предположи Халифа, ако можеше да се съди по начина, по който мъжът прегърна детето през раменете. Момчето се гушна в него, опита от сладкиша и го поднесе на баща си да отхапе. Двамата дори не подозираха колко поразително важно е подобно общуване. Халифа ги погледа, избърса очи и се извърна.
Всяко напомняне беше такава мъка…
Израел, между Йерусалим и Тел Авив
Бен Рои също беше в движение, в неговия случай — с автомобил. Пътуваше отново на запад по шосе 1, през Юдейските възвишения към крайбрежната равнина и морето.
Петте дни бяха обезкуражаващи.
Да се каже, че разследването е забуксувало, щеше да е прекалено песимистично, но пък и не можеше да се каже, че набира скорост. По-скоро пълзеше. А след като пресата беше надушила историята — първоначалната им сдържаност се оказа само временна, затишие пред буря, — натискът за резултати беше станал неописуем. Леа Шалев бе викана по два пъти на ден да се отчита пред командир Гал и главен суперинтендант Баум — доста неприятно изживяване, като се има предвид, че нямаше какво толкова да им докладва. Преди два дни Баум беше стигнал дотам да предположи, че тя е неподходяща за подобен случай от първостепенна важност и може би той лично трябва да се заеме с ръководенето му. Гал обаче се беше застъпил за нея, макар подкрепата му да не беше безусловна: „Искам по-голямо раздвижване, Леа, и то бързо. Имаш седмица. Ако дотогава не сме се доближили до извършителя, ще се наложи да преразгледаме ситуацията.“
Естествено всичко това създаде напрегната работна атмосфера. Двойно по-напрегната, тъй като разследването на второто убийство, онова с наръгания йешива студент, също буксуваше. През деветте си години в участъка Бен Рои нито веднъж не беше заварвал мястото толкова напрегнато. Приличаше на парен котел, готов да гръмне всеки момент. Честно казано, радваше се, че се маха за целия ден.