Садек свали очилата, сгъна ги и ги постави на масичката до празната си чаша.
— Не одобрявам саморазправата — каза той. — Ако се беше случило по мое време, щях да се разправя с извършителите по друг начин, но оттогава бяха изминали четирийсет години. Двама от тримата братя бяха мъртви. Мохамед също наближаваше осемдесет и краят му се виждаше. Пинскър нямаше живи роднини, или поне не успяхме да открием такива. Никой нямаше полза да започнем отварянето на стари рани. Достатъчно лошо беше, че момичето е било насилено. Защо да напомняме на всички за срама й? По-добре беше просто да оставим нещата. Наредих да набият стареца, за да има обеца на ухото, и това беше всичко. Случаят беше закрит. И така ще си остане.
Той погледна замислено папката, после рязко я затвори и я подаде на Халифа.
— Мисля, че това изяснява нещата.
Халифа се наведе и взе папката. Странно, но историята не го развълнува. Изнасилването, естествено, беше шокиращо — момичето е било на годините на дъщеря му Бата. При това сляпо. Колкото обаче до участта на Пинскър… Преди година щеше да остане ужасен от онова, което го е сполетяло. Линчуващи тълпи, хора, които поемат закона в собствените си ръце — това бяха неща, от които се дърпаше инстинктивно, колкото и ужасно да бе престъплението. Напоследък обаче моралният му компас не беше така категоричен. Пинскър бе умрял от ужасна смърт, но пък и беше извършил ужасно нещо. Както каза Садек, нещата не бяха абсолютно ясни и еднозначни. Вече нищо не беше ясно и еднозначно. Нищо не беше сигурно, нямаше бяло и черно. Животът бе станал… непроницаемо сив.
Побутна папките в скута си, като се питаше какво общо има всичко това — ако изобщо имаше нещо общо — с жената, удушена в някаква църква в Ал Кудс. Не можеше да види явна връзка — две убийства, разделени от осемдесет години, различни националности, дори различни страни.
— Няма подозрения за религиозен момент в убийството, нали? — попита той в опит да напипа някаква връзка.
— Това, че Пинскър е бил евреин и така нататък.
Садек го изгледа.
— Момиче е било бито, изнасилено, почти убито. Сляпо момиче. Мисля, че това е достатъчен мотив и без да се намесва религията. Пък и е станало преди иакба. По онова време не сме имали толкова много против евреите.
Външната врата отново щракна, чу се шумолене на хартиени торби. Садек вдигна глава и си погледна часовника. Явно смяташе, че е казал всичко и е време да приключват.
— Имате ли представа какво се е случило с личните вещи на Пинскър? — попита Халифа, преди да му покажат изхода.
Садек изсумтя нетърпеливо.
— Доколкото си спомням, всичко открито беше заровено с Пинскър в Кайро. Не беше много. Само дрехите му и онази негова маска.
— Никакви документи? Писма?
Пръстите на домакина забарабаниха по дървените скарабеи на облегалките.
— Няма документи — рязко отвърна той. — А сега, ако обичате…
— А вещите му от трийсет и първа година? Имате ли представа какво е станало с тях?
Пръстите на Садек престанаха да барабанят и се свиха около краищата на облегалките.
— Нямам абсолютно никаква представа. И в Нил може да са ги изхвърлили. Оттогава са минали осемдесет години и не е важно.
— Още чай? — разнесе се гласът на жена му от кухнята.
— Няма да е необходимо — извика й в отговор Садек. — Приключваме. Нали?
Беше твърдение, а не въпрос. Край на гратиса. Халифа кимна, благодари на стареца за отделеното време, прибра папките в торбата и стана. Садек го изпрати в коридора.
— Вземате много насериозно личните си интереси, инспекторе — каза той, когато спряха при вратата. — Нямам нищо против полицаите да проявяват инициатива, но тя трябва да се прилага целесъобразно. Може би трябва да поговоря с Хасани. Ще му кажа да ви натовари с някаква подходяща задача.
Отвори вратата и Халифа излезе на площадката. Беше прекрачил границата, усещаше го, не трябваше да рискува повече. Хора като Садек можеха да станат неприятни. Много неприятни.