Жегата забавяше крачката му и му трябваха близо четирийсет минути, за да стигне до края на клисурата. Накрая, точно когато започваше да си мисли, че е трябвало да изчака да захлади, пътеката зави надясно и свърши в дълбок естествен амфитеатър, скрит от скалните стени. Там имаше дървен навес за почивка, а до него бе отворът на гробница от XVIII династия, принадлежаща на везира Ай, станал по-късно фараон. Недалеч беше подпрян прашен мотоциклет „Ява“ и Халифа въздъхна с облекчение — не беше бил напразно целия този път.
Слезе по стъпалата до зейналия вход на гробницата, мушна глава вътре и извика в стръмно спускащия се коридор.
— Професор Дюфресне!
Отговор не последва.
— Професор Дюфресне! Тук ли сте?
Отново мълчание. После някъде отдолу се чу безтелесен глас, идващ сякаш от преизподнята:
— Юсуф Халифа, колко пъти трябва да ти казвам да ме наричаш Мари!
Халифа се усмихна.
— Слушам, професоре.
Чу се слабо ехо от изкачващи се стъпки и далеч долу се появи глава. Всичко под шията беше скрито от стръмния наклон на коридора.
— Какво правиш тук, по дяволите?
— Исках да ви задам един въпрос.
— Явно трябва да е много важен.
— Да сляза ли долу?
— Не, така или иначе излизах. Жаден ли си?
— Ужасно.
— Значи си късметлия. Имам термос студена лимонада. Добрата стара Мари Дюфресне.
— Момент — извика тя и отново изчезна някъде долу. Халифа се върна при навеса. След няколко минути на входа на гробницата се появи висока жена с посивяла коса. Беше с джинси, жълто-кафява риза и бяла кърпа на врата. Жената махна приветливо и тръгна нагоре към него. Движеше се изненадващо бързо за възрастта си — вече наближаваше деветдесетте. Халифа стана и двамата се здрависаха.
— Как си, красавецо?
— Добре, хамдулилла. А вие?
— Адски добре за стара кранта като мен. А Зейнаб?
— Тя… също е добре.
Жената го погледна в очите. Усети, че е по-добре да не задълбава в тази посока, потърка приятелски ръката му и вдигна термоса.
— Глътка?
— Помислих си, че така и няма да ми предложите.
Седнаха, тя отвори термоса и му наля чаша. После сипа и на себе си и се чукнаха.
— Радвам се да те видя, Юсуф.
— И аз вас, докторе.
Тя го изгледа.
— Мари — поправи се той, пренебрегвайки естествената си склонност да се обръща почтително към по-възрастните и високопоставените. Тя кимна одобрително и отпи от лимонадата.
Мари Дюфресне, или „ая доктора амерканая“, както беше известна за всеки в Луксор, беше живо изкопаемо.
Последната оцеляла връзка с отдавна отминалата златна епоха на египетската археология. Баща й Алън Дюфресне бил консерватор и дошъл тук в края на 20-те, за да работи с великия Хърбърт Уинлок. Довел със себе си жена си и дъщеря си, и като се изключи краткото връщане до Харвард за защитата на доктората си, Мари бе останала в Египет. Уинлок, Хауърд Картър, Флиндърс Питри, Джон Пендълбъри, Мохамед Гонеим — беше ги познавала всички. Група знаменитости, чийто заслужил член бе и самата тя. Според всеобщото признание Мари Дюфресне беше най-добрият археолог чертожник, работил някога в Египет. Говореше се, че дори прочутият с арогантността си Захи Хауас изпитва благоговение към нея.
— Как върви работата? — попита Халифа, като пресуши чашата си на един дъх и не отказа втора.
— Бавно — отвърна тя. — Както и би трябвало. Светът се движи прекалено бързо за моя вкус.
През последното десетилетие, Мари бе направила скици на всеки стенопис и надпис в Западната долина. Три от тези десет години беше прекарала в гробницата на Ай.
— Май наистина имаше нужда от това — отбеляза тя, когато той отново пресуши чашата си.
— Пътят ми се стори по-дълъг, отколкото го помня.
— През лятото е така. Когато захладнее, става много по-кратък. Дойдеш ли през декември, изобщо няма да го усетиш.
Тя се усмихна и напълни чашата му за трети път.
— И какъв е загадъчният въпрос, който искаш да ми зададеш?
Халифа отпи с благодарност — Мари правеше сама лимонадата и успяваше да налучка правилния баланс между горчивината на лимона и сладостта на захарната тръстика. Той избърса уста и остави чашата.