— За един човек на име Самюел Пинскър — каза той. — Англичанин. Работил е тук навремето. Питах се дали не го помните.
— Самюел Пинскър — повтори тя името, сякаш за да го усети. — Господи, това се нарича удар от миналото.
— Значи го помните?
— Смътно. Изчезна, когато бях хлапе. Намериха тялото му през седемдесетте. Паднал в една шахтова гробница горе на гебела.
Халифа беше решил да не споделя, че Пинскър всъщност е бил убит. Както бе казал Садек, някои разкази е по-добре да си останат прости. Затова я попита дали не може да си спомни нещо за него.
— Изкарваше ми акъла, това определено го помня — рече тя и махна с ръка, за да прогони мухите, кръжащи около чашата й. — Носеше онази своя маска, с малки дупки за очите и цепка за устата. С нея приличаше на… не знам, на чудовище, гул или кой знае какво. Мисля, че е бил ранен при някакъв инцидент в мина, експлозия на газ или нещо подобно, макар че може и да греша. Беше преди осемдесет години, така че спомените ми са малко замъглени.
Отново прогони мухите — имаше изненадващо красиви ръце, дълги, слаби и грациозни. При някои хора времето заличава всеки намек как са изглеждали на младини. При други още можеш да зърнеш какви са били преди години. Въпреки сивата коса, бръчките и старческите петна, нямаше съмнение, че Мари Дюфресне е била изключително привлекателна жена. И все още си оставаше такава по свой начин.
— Самюел Пинскър — повтори тя, допи лимонадата си и завъртя капачката на термоса. — Защо питаш за него?
— Името се появи в случай, по който работи мой приятел. Обещах да опитам да науча това-онова за него.
Халифа запали цигара.
— Приятелят ми е израелец — добави той.
Дюфресне повдигна учудено вежди.
— Какво общо може да има Самюел Пинскър с полицейски случай в Израел?
— Надявах се, че вие ще ми кажете.
Тя поклати глава.
— Съжалявам, Юсуф, но май няма да съм ти от помощ. Харесва ми да си мисля, че още не ме е хванало старческото слабоумие, но осемдесет години са адски много време. Била съм на… шест или седем, когато е изчезнал. А както ти казах, спомените се замъгляват.
Махна кичур коса от очите си и се облегна. Сложи крак върху крак и оправи шала на шията си.
— Помня го как пърпореше нагоре-надолу с мотора си — след кратка пауза каза тя. — Веднъж ми изкара ангелите в един храм, да ме прощаваш за езика. Нямам идея кой храм точно, нито какво съм търсила там. Само помня как се появи иззад една колона. Седмици наред сънувах кошмари.
— Направи ли ви нещо? — попита Халифа. Мислеше за момичето, което Пинскър беше изнасилил.
— Какво, имаш предвид дали ме е задявал ли?
Халифа сви рамене.
— Определено нямам такъв спомен. Помня само как се появи внезапно, аз изпищях и побягнах, а той ме последва с онази своя ужасна маска.
Наведе замислено глава, после го погледна извинително.
— Боя се, че е само това. Честно казано, дори не съм сигурна дали се е случило точно така. Знаеш, че спомените понякога се преплитат. Внимавай.
Тя посочи към бетонната пейка. Точно до ръката на Халифа беше кацнал голям стършел. Той полетя, после се насочи към чашата му. Халифа го прогони с върха на цигарата си, допи лимонадата, излезе от навеса и остави чашата на един камък. Стършелът го последва.
— Макс го познаваше — каза тя, когато Халифа се върна на мястото си.
— Макс?
— Льогранж. Френски археолог. Гений по отношение на грънците. Работеше с Бриер и Черни в Деир ел Медина.
— Не съм чувал за него.
— Беше много преди твоето време, младежо. Вече е мъртъв, естествено. Всички са мъртви. Само аз останах от онази реколта.
Тя въздъхна и за момент погледът й се зарея из долината. Умът й сякаш се върна в миналото. Това продължи само няколко секунди, после тя продължи разговора.
— Помня, че малко след като откриха тялото, пих чай с Макс и той спомена за Пинскър, що за човек бил. Нямаше много добри неща, които да каже за него. Заклет пияница винаги се карал с всички. Веднъж се сбил с някакви от Курна, проснал единия в безсъзнание.
Халифа отново си помисли за изнасиленото момиче. То също е било от Курна. Пинскър постепенно започваше да му се изяснява. Обезобразеното лице несъмнено го е отличавало, но иначе отговаряше на известен стереотип — буен, склонен към насилие, надменен англичанин, предявяващ правата си върху египетското минало, за когото самите египтяни обаче си оставаха по-долна раса, която може да бъде поучавана, тормозена и насилвана. Типичен колониалист от старата школа.