— … да го реже от стените с нож — завърши вместо него Хасан.
— Има ли някаква истина в това?
В отговор чу смях. И от двамата.
— Май не сте запознат с добива на злато — каза Салма.
Халифа призна, че е точно така.
— Хубава история, но е пълна измислица — рече Хасан. — Египтяните извличали по-голямата част от златото от жили златоносен кварц — бял кварц с малки примеси злато в него. За да стигнат до златото, трябвало да отсекат парчетата кварц от склона, после да го стрият на прах и да я промият с вода, за да отделят скъпоценния метал. Далеч не е толкова просто, колкото пише Херодот. Диодор Сицилийски се придържа много по-близко до истината.
— Макар че няма съмнение, че древните залежи наистина са били невероятно богати — обади се Салма. — И всички източници недвусмислено посочват, че депозитите в Лабиринта на Озирис са най-богатите. Така че в писаното от Херодот може и да има зрънце истина. Анализите, които направихме на древни купчини шлака, предполагат, че дори от по-бедните мини са се добивали около петдесет или дори шейсет грама злато на тон руда, което е горе-долу два пъти повече от най-богатите съвременни мини. И чистотата на златото е била изключителна. До двайсет и три, дори двайсет и четири карата.
Техническите подробности минаха през главата на Халифа, но той не ги схващаше. Тръпката си оставаше, продължаваше надолу по гръбнака. Нещо щеше да излезе от всичко това, усещаше го. Нещо се оформяше. Опитваше се да излезе наяве. Дали обаче имаше общо със случая на Бен Рои, беше съвсем отделен въпрос.
— Значи можем да кажем със сигурност само, че мината се е намирала някъде в Източната пустиня, така ли?
— Е, може малко да стесним района — отвърна Салма. — Двете уади, в които намерихме надписите, Ел Шагаб и Мине, в миналото явно са били използвани като основни пътища към мината, Ел Шагаб от запад и Мине от север. Мината се споменава също и в два други надписа от Бир ел Гинди. Така че, ако триангулираме трите обекта, мината би трябвало да се намира някъде в централните възвишения на пустинята. Но и това е много голям район.
— И много отдалечен — добави Хасан. — По онези места няма повече живот, отколкото на Луната.
Като че ли някой друг беше използвал неотдавна същата аналогия. Не можеше да си спомни точния контекст, но и предпочете да не си губи времето в опити.
— А тази мина би ли била ценна, ако някой я открие?
Въпросът сякаш сам изникна в главата му. Всъщност питаше дали мината е достатъчно ценна, за да убият за нея.
— Зависи какво разбираме под „ценна“ — отвърна Хасан. — От археологическа гледна точка тя би била изумително откритие. Особено ако е донякъде запазена и не се е срутила напълно.
— Имах предвид по-скоро финансово — каза Халифа. — Ако се предположи, че в нея все още има злато.
— Е, това е наистина смело предположение — рече Хасан. — Каквото и да намеква Диодор, аз лично не виждам как може да е останало нещо от първоначалните залежи. Не и след петстотин години непрекъсната експлоатация.
— Но ако има?
— Тогава разбира се, че ще е ценна. Все пак златото си е злато. Хората продължават да жадуват за него.
— Не е толкова просто — намеси се Салма. — Както вече казахме, не става въпрос просто да отидеш там с кирка и Да започнеш да дълбаеш злато от стените. Извличането на златото от рудата е сложен процес, а като се има предвид отдалечеността на района, добивът ще трябва да е в индустриални размери, за да има някаква икономическа изгода. Фараоните явно са действали именно така, защото са разполагали с огромни количества робска работна ръка. Днес разходите са много по-големи. Така че за да отговоря на въпроса ви — да, мината би била ценна, но не и за средностатистическия предприемач. Единствено държавата или някой голям минен конгломерат би могъл да вложи достатъчно ресурси, за да излезе на печалба.
Конгломерат като „Барън Корпорейшън“, помисли си Халифа.
Облегна се назад и издиша дима през носа си, като премисляше чутото. Усещаше, че е попаднал на нещо, но още му беше трудно да прескочи от златна мина в Египет до труп в Израел, имайки предвид трафика на хора, който засягаше и двете страни. Минаха няколко секунди. После си даде сметка, че Райсули и жена му го чакат. Пък и не беше негова работа да прави тази връзка. Достатъчно беше да предаде наученото на Бен Рои. Благодари на брата и сестрата за помощта им, каза, че ще ги потърси, ако му потрябва нещо друго, и затвори. Даде си още две минути, докато разговорът се уталожи в главата му, и се обърна.